К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Хвърлих се към нея и я улових неловко в прегръдките си. Беше толкова лека и слабичка, като перце. Миришеше на шампоан и чипс със сирене и лук. Около нас пълчищата от хлебарки започваха да се оттеглят, да потъват обратно в стените, сякаш знаеха, че са свършили работата си.

— Стана случайно…

Вдигнах фенера. Хърст стоеше на две-три крачки пред мен. Мари се бе вкопчила в ръката му. Лостът се въргаляше на пода пред него. Спомних си свистенето покрай лицето си. Погледнах отново сестра си, от чиито коси се процеждаше кръв.

— Какво си направил?

Яростта се надигна в гърлото ми като пареща, черна жлъч. Искаше ми се да се хвърля върху него и да блъскам главата му в скалата, докато не стане на каша от мозък и късчета кост. Да грабна лоста и да го забия в червата му.

Но едно ме възпираше. Ани . Навехнатият ми глезен пулсираше. Сам трудно щях да изкача стълбите, да не говорим с нея на ръце. Дори не бях сигурен дали трябва да я местим. Беше ми необходима помощта на Хърст и останалите.

— Дайте ми нещо за кръвта.

Хърст смъкна вратовръзката, вързана на челото му, и ми я хвърли. Изражението му беше замаяно, сякаш се е събудил от кошмарен сън само за да разбере, че не сънува.

— Не исках да…

Не е искал да нарани Ани. А само мен. Но в момента имах по-належащи грижи. Притиснах вратовръзката към главата на Ани. Не изглеждаше добре. Никак не изглеждаше добре.

— Мъртва ли е? — попита Флеч.

Не , помислих си. Не, не, не. Не и моята сестричка. Не и Ани.

— Повикайте линейка.

— Но… тогава ще трябва да обясняваме.

— Какво значение има?

Вратовръзката беше цялата прогизнала и аз я захвърлих настрани.

— Флеч е прав — измърмори Хърст. — Ще задават въпроси. Трябва ни някаква история.

— История? — вторачих се в него. С крайчеца на окото си видях Крис да помръдва. Наведе се, взе нещо от земята, а после пак потъна в сенките. — Кажете им каквото щете, за бога. Само доведете помощ. Веднага.

— Какъв е смисълът, ако е мъртва? — Отново проклетият Флеч. — Не я чувам да диша. Погледни я само. Виж ѝ очите.

Не исках да гледам. Защото вече я бях видял. Тя е в безсъзнание, повтарях си. Просто в безсъзнание. Защо тогава очите ѝ са затворени? Защо крехкото ѝ телце е по-хладно на допир?

Хърст прокара пръсти през косата си, размишлявайки. Това не ми хареса. Започнеше ли веднъж да мисли, да крои как да отърве собствената си кожа, бяхме прецакани.

— Полицаите ще искат да знаят какво се е случило.

— Моля ви — простенах отчаяно. — Та това е сестра ми.

— Стив — докосна го по ръката Мари. Почти бях забравил за присъствието ѝ. Хърст я погледна и нещо сякаш премина помежду им.

— Добре — кимна той. — Да вървим.

Опитах се да срещна очите на Мари, да изразя благодарността си, но тя сведе лице. Все още имаше посърнал, презеленял вид. Всички затътриха нозе към стълбите. Никой не предложи да остане с мен, дори Крис. Но не възразявах да останем само двамата с Ани. Както винаги сме били.

В подножието на стъпалата Хърст поспря, сякаш искаше да ми каже нещо. Ако го бе сторил, навярно щях да се нахвърля върху него и да изтръгна сърцето му с голи ръце. Но той премълча. Обърна се мълчаливо и изчезна в мрака.

Останах коленичил върху студения под, положил отпуснатото тяло на Ани в скута си. Подпрях фенера на стената до мен, насочен нагоре. Отвред ни обграждаха размазани трупчета на хлебарки. Все още чувах тихото шумолене на насекомите в стените, но се стараех да не мисля за тях, а да се съсредоточа върху изкачващите се стъпки на другарите си. И да не забелязвам онова, което липсваше.

Звукът от нейното дишане.

Струваше ми се, че те едва-едва се движат. По-бързо , подканях ги в ума си. По-бързо. След известно време крачките им почти заглъхнаха и реших, че трябва да са наближили изхода. Оттам нямаше да им отнеме много време да притичат до града, до първите къщи, до някой уличен телефон. Да се обадят на бърза помощ. Болницата се намираше на близо двайсет километра, но линейките разполагаха със светлини, сирени, а и щом узнаеха, че става дума за дете…

Звук. Или по-скоро ехо. Далечно, но достатъчно звучно, за да стигне до ушите ми. БАММ. Като от падане на тежък предмет или захлопване на метална врата. БАММ.

Или капак на люк.

БАММ.

— Не… — прошепнах, взирайки се нагоре в мрака.

Не можеха. Не биха го направили. Нито дори Хърст.

Нима?

Ще си траем. Трябва ни някаква история. Ще задават въпроси.