К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Не, рекох си отново. Човек няма начин да притежава това място. То може да ти позволи да мислиш така. Може дори да иска да мислиш така. За да те привлече. Да те подмами тук долу. За да притежава теб .

— Крис е прав — намесих се. — Какво ще стане, ако някой пита откъде сме се сдобили с човешки кости?

— Няма да пита, защото ще си траем — извърна се Хърст към мен. — И никой няма да ми казва какво да правя и какво не, ясно ли е, Джоуи?

Той вдигна отново лоста и аз усетих как Ани трепна. Стиснах по-здраво ръката ѝ. После по лицето му се разля бавна усмивка.

— Дай раницата — каза, като без да чака разрешение, я свали от раменете ми и я подхвърли на Флеч. — Да се запасим с малко трофеи. Можем да палим в тях свещи и да изкарваме акъла на хората в Деня на Вси светии.

Флеч коленичи и взе да събира черепи, а Хърст се върна при стената и започна трескаво да кърти кости с помощта на лоста.

Ани ме подръпна за дрехата.

— На Аби Очичките не ѝ харесва тук.

— Кажи ѝ, че всичко е наред. Ей сега си тръгваме.

— Не, не е наред. Тя казва, че има неща в сенките, които се движат. — Сестра ми изведнъж потръпна и наостри уши. — Какво беше това?

Вече нямаше място за съмнение. Стържещият, шумолящ звук бе навред около нас. И не се дължеше на прилепи, нито на плъхове. Те бяха твърде големи и тромави. А това бяха дребни, но многобройни същества. Пълчища от твърди черупки и сновящи крачка.

Насекоми , досетих се в последната секунда. Насекоми.

Хърст заби лоста в скалата и напъна, за да извади една особено упорита кост.

— Мамка ти! — възкликна изведнъж.

Стената изригна в маса от лъскави, черни телца. Хлебарките прииждаха на талази, като оживял нефт. Изливаха се от зейналата дупка и падаха със стотици по пода. Някои плъзнаха по лоста, а оттам по ръцете на Хърст. Той го захвърли и взе да се отърсва, сякаш играеше някакъв обезумял танц.

В другия край на пещерата Флеч изруга. Черепът, който се канеше да вземе, помръдна. От отворените челюсти и очните му гнезда бликаха хлебарки. Другите, въргалящи се по земята, също леко се местеха, побутвани от безбройните телца.

Флеч пусна черепа и припряно се изправи на крака, но в бързината изпусна фенера. При падането той угасна, потапяйки половината пещера в мрак.

— Нищо не виждам — закрещя Мари пронизително и истерично. — Ужас, ужас, ужас. Проклетите гадини ме лазят. Помогнете ми. Помощ!

В моето собствено гърло се надигаше вик, но трябваше да мисля за Ани. Тя се притискаше към мен, ни жива ни умряла. Прегърнах я и прошепнах в косите ѝ:

— Не се плаши. Това са просто хлебарки. Ще се махнем оттук.

Заотстъпвах назад към стъпалата, където Крис все още стоеше като истукан. Фенерът, висящ безсилно от ръката му, осветяваше малък участък от движещия се под. Хитиновите черупки звучно пращяха и пукаха под краката ни. В този момент бях благодарен за тежките ботуши, в които бях натъпкал джинсите си, макар че твърдата кожа болезнено притискаше подутия ми глезен. До мен Ани скимтеше като уплашено животинче.

Почти бяхме стигнали, когато от мрака ни доближи фигура. Хърст. В оскъдното сияние на моя челник лицето му жълтееше, лъснало от пот. Беше изпаднал в паника и това ме притесни повече от всичко.

— Дай каската — пресегна се той.

— Остави ме — извъртях се, но изпуснах Ани.

— Дай ми я, ти казвам! — Той блъсна силно гърба ми в стената. Главата ми издрънча в каската. Чух нещо да пропуква. Челникът примигна колебливо, после угасна. Тъмнината ни обгърна като лепкаво черно наметало.

— Шибан тъпак! — оттласнах го от себе си. Отчаянието ме сграбчи за гърлото. Трябваше да се махаме оттук. Веднага. — Ани?

— Джоуи? Къде си, не те виждам. — В гласа ѝ напираха сълзи, но тя все още се мъчеше да бъде смела.

— Тук съм — закуцуках към нея. — Включи си фенера.

— Не мога. Изгубих го.

— Няма нищо… — Протегнах ръка и пръстите ми докоснаха нейните.

— Нееее! — разнесе се писъкът на Мари в мрака.

Усетих свистене във въздуха и нещо профуча край лицето ми. Препънах се и паднах тежко на лакът. Прониза ме болка, но нямах време да ѝ обърна внимание, защото тъкмо тогава чух друг писък — остър, болезнен, ужасяващ.

— АНИ?!!

Запълзях по пода, сред твърдите черупки на пъплещите насекоми. Напипах нещо метално. Фенерът на Ани. Грабнах го, натиснах бутона и осветих наоколо.

Съзнанието ми се завъртя като вихрушка, а сърцето едновременно спря и избухна в гърдите ми. Ани лежеше на земята на малка безформена купчинка, все още стискайки Аби Очичките. Пижамата ѝ се бе запретнала, разкривайки тънките изпоцапани крака. Лицето и косата ѝ бяха покрити с нещо тъмно, червено и лепкаво.