К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Изкачих се по металната стълба. Капакът бе наполовина отворен (още нещо, за което явно се бях заблудил). Не напълно, но достатъчно, за да се промуши Ани, а дори и аз. Излязох на свежия нощен въздух. От първите няколко вдишвания ушите ми забръмчаха, а главата ми отново се замая. Наведох се и опрях длани на коленете си. Трябваше да се стегна. Поне докато не стигна у дома.

Прекосих камарите от сгурия и се промъкнах през дупката в телената ограда. На първата пресечка от града фенерът най-сетне угасна, но вече не ми беше нужен, защото имаше улични лампи, а и тук-там прозорците все още светеха зад спуснатите завеси. Кое ли време беше? Колко дълго бяхме прекарали там долу?

Щом стигнах нашата къща, заобиколих и влязох през задния двор. Едва на прага осъзнах, че съм облечен с куртката и ботушите на татко. Свалих ги бързо, хвърлих ги в бараката и закуцуках обратно, обут само с пробитите си чорапи. Натиснах бравата на кухненската врата. Отключено. Нищо чудно, защото татко обикновено бе твърде пиян, за да заключва.

На минаване покрай всекидневната надзърнах вътре. Телевизорът все още работеше, а баща ми хъркаше, проснат на креслото пред него. В краката му се въргаляше цяла колекция от празни бирени кутийки.

Стигнах на пръсти до стълбите и като се подпирах на парапета, повлякох разнебитено тяло нагоре. Гадеше ми се от изтощение, но трябваше да видя Ани. Да се уверя, че се е прибрала. Тихичко открехнах вратата на стаята ѝ.

Облекчение. Огромно. Замайващо.

На светлината от антрето смътно се забелязваха очертанията на тяло, завито под юрганчето с картинки на Малкото пони. Изпод горния му край се подаваха разрошени кичури тъмна коса.

Тя беше тук. Успяла бе да се добере до вкъщи. Всичко беше наред.

В този миг почти можех да повярвам, че цялата случка от вечерта е била само лош сън.

Започнах да притеглям вратата към себе си.

И спрях. Не съм ли си помислил, че е малко странно Ани да легне веднага, без да опита да разбуди нашите, да им каже, че съм в беда? Не съм понечил да вляза и да видя как е? Все пак тя бе получила нараняване на главата. Трябваше да вляза и да проверя дали е контактна, дали е в съзнание…

Трябваше, трябваше, трябваше.

Но не го направих.

Просто затворих и се прибрах в своята стая. Смъкнах мръсните дрехи от гърба си и ги метнах в коша за пране. Нещата все някак ще се подредят, казах си. Ще съчиним някаква история на сутринта. А аз ще скъсам веднъж завинаги с бандата на Хърст. Ще прекарвам повече време със сестра си. Ще ѝ се реванширам. Наистина, наистина.

Сринах се в леглото. Мимолетна мисъл, като мека сива пеперуда, изпърха за кратко в съзнанието ми. Свързана със спящата Ани. С нещо важно, което липсваше . Но преди да успея да я уловя, тя изчезна. Стопи се яко дим. Придърпах завивките под брадичката си и затворих клепачи…

— И на сутринта нея я нямаше?

— Изобщо не се беше прибирала. Купчината в леглото беше от играчки, а косата — на кукла. — Поклащам глава. — Купчина шибани играчки. Трябваше да се досетя. Трябваше да проверя.

— Доколкото разбирам, ти самият не си бил съвсем адекватен след падането.

Но това не пречеше да забележа какво липсва. Аби Очичките. Аби Очичките не беше на мястото си до леглото. Ани никога не би я зарязала. Щеше да я донесе обратно.

— Какво се случи после? — пита госпожица Грейсън.

— Извикаха полиция. Организираха групи за търсене. Аз се опитах да им кажа. Да обясня как понякога Ани ме следва до старата мина. Че трябва да търсят там.

— Но не им разкри какво се е случило?

— Исках, но дотогава Хърст вече бе казал на полицаите, че вечерта всички сме били у тях. Баща му бе потвърдил. Щеше да бъде моята дума срещу тяхната. Никой нямаше да ми повярва.

Госпожица Грейсън кимва и аз си мисля: Тя знае. Знае, че съм лъжец и страхливец.

— И не се върна да я потърсиш?

— Не можех да се измъкна, а и не ме пускаха да се присъединя към издирвателните отряди. Оставаше само да се надявам, че ще намерят люка, или нея самата.

— Някои места трябва да искат да бъдат намерени. Също като хората.

Ще ми се да пусна репликата покрай ушите си като брътвеж на изкуфяла старица, но знам, че тя е права. Не Крис откри онази пещера, а тя откри него. И ако не желаеше някой да влиза вътре, никога нямаше да му се покаже.

— Щях да си призная — уверявам я. — Да отида в участъка и да разкажа всичко.

— Какво те спря?

— Тя се прибра.

И всички заживяха щастливо.