К Тюдор - Похищението на Ани Торн

— Мамка му — извика Флеч. — Вижте това!

Обърнахме се като един. Той държеше един от валчестите камъни. Само че това не беше камък, а череп. Миниатюрен, едва запълващ дланта му. Не от възрастен, а от дете. Почти всички тези разчленени скелети бяха детски.

— Най-добре да си вървим — рекох с отпаднал глас.

— Майтапиш ли се? — възрази Хърст. — Това място е върхът. И е цялото наше.

Тогава разбрах в каква дълбока каша сме се забъркали. Човек няма как да притежава място като това. По-скоро то може да притежава него.

Флеч се ухили и подхвърли находката си към Мари.

— Тъпанар — отдръпна се тя и черепът падна на земята, като почти се разцепи на две. — Ама че гадост.

Мари не изглеждаше добре. Дали заради гробницата или заради изпития сайдер, но видът ѝ бе доста презеленял.

Хърст сега обикаляше в екстаз из пещерата и вадеше още кости от стените с помощта на лоста, надавайки възгласи всеки път.

Флеч пък награби още черепи и взе да ги запраща с шутове във всички посоки, сякаш играеше футбол. Стомахът ми се сви от ужас, но не сторих нищо. Просто стоях и гледах. Както винаги.

— Насам! — подвикна Хърст, вдигайки лоста.

Флеч улови един череп като топка за боулинг, пъхайки пръсти в очните гнезда, и го метна към него. Хърст замахна. Металът и костта се срещнаха с пукот. Черепът се пръсна на парчета. Стори ми се, че ще повърна.

Погледнах към Крис за някаква подкрепа, но той просто стоеше с празен взор и отпуснати край хълбоците ръце. Сякаш сега, след като вече се намирахме тук, бе изпаднал в кататония от травмата от откритието.

— По дяволите — успях да изрека най-сетне, — това са костите на мъртви деца.

— Е, и? — обърна се към мен Флеч. — Тъкмо не могат да се оплачат.

— Не се впрягай, Джоуи — додаде Хърст. — Ние просто се забавляваме. При това, щом сме ги открили, значи са наши, нали?

Той се наведе и взе пукнатия череп от земята. Каква беше оная простотия от Шекспир? „Да бъдеш или да не бъдеш“?

Сетне го подхвърли във въздуха и развъртя лоста. Късчета кост полетяха из пещерата.

Примигнах, но нещо друго отвлече вниманието ми. Стори ми се, че чух звук. Странен, идващ от стените. Не точно дращене. По-скоро стържещо шумолене . Дали не бяха прилепи? Или пък плъхове? Те обичаха тъмните подземни тунели, нали?

— Чухте ли? — попитах.

— Какво? — смръщи се Хърст.

— Нещо шумоли. Като прилепи или плъхове.

— Плъхове! — изписка Мари. После долепи длан до устата си, изтича до един ъгъл и шумно повърна.

— Супер — каза Флеч. — Знаех си, че не бива да я водим.

Лицето на Хърст се напрегна. Не бях сигурен на кого ще се нахвърли — на него или на Мари, но тъкмо тогава се разнесе нов звук, вече по-отчетлив. Малка каскада от камъчета, трополящи по стълбите над нас.

Всички вирнахме глави (с изключение на Мари, която пъшкаше тежко в ъгъла). Въздухът бе пропит от мирис на пот и повръщано, но все пак ми се стори, че става по-хладен. Сякаш отнякъде нахлуваше студ, но не нормален, а странен. Прокрадващ се студ , мина ми внезапно през ума. Не статичен, а движещ се, жив, като призрачна сянка.

Насочихме фенерите към неравното, губещо се нагоре в мрака стълбище.

— Ей! — извика Хърст. — Има ли някой там?

Тишина, а после ново ромолене на камъчета.

— По-добре слез тук, защото иначе аз ще се кача и тогава…

Гласът му заглъхна. Върху стената се появи сянка. Висока и слаба, стиснала нещо в издължените си пръсти. Нещо, приличащо на бебе…

Всички замряхме, дори Мари престана да стене. Затова пък дочух отново онзи друг звук. Стържещия, шумолящ звук. Все по-близо. Сянката заобиколи ъгъла. Космите на врата ми се изправиха. Хърст вдигна лоста. Постепенно сянката се сви и се превърна в реална фигура. Дребна, облечена в сиво яке, розово долнище от пижама и маратонки. В едната си ръка държеше фенер, а в другата — пластмасова кукла.

— Мамка му — свали лоста Хърст.

— Жив да не бях — измърмори Флеч.

Аз се вторачих в сестра си.

— Какво правиш тук, за бога?

Двамата седим в слабо осветената стая, мебелирана само с две масивни кожени кресла, ниска маса и бюро. Дъсченият под е застлан с протрит, но вероятно навремето скъп килим. По-голямата част от стените са заети от рафтове книги с овехтели, приятно износени подвързии.

Никога не вярвайте на човек, чиято библиотека е пълна с добре запазени книги. Този човек не е читател, а просто обича да пуска прах в очите. Вижте ме какъв литературен вкус имам. Вижте всички тези прославени автори, чиито творби притежавам. Читателят, от друга страна, захабява томовете, плюнчи страниците, попива всяка дума и нюанс. Дори да не можете да прецените една книга по корицата, винаги можете да прецените нейния собственик.