К Тюдор - Похищението на Ани Торн

— А какви са?

Поколебавам се. От всички хора Бет е онази, пред която най-много бих искал да споделя истината. Но пак пред нея най-много се боя да не се изложа.

— Ти сама каза, че само два типа хора идват в Арнхил. Е, аз съм от онези, които не могат да си намерят работа другаде.

— Мислех, че си говорим честно.

— Честен съм.

— Не си — поклаща глава тя. — Продължаваш да криеш нещо.

— Не, уверявам те.

— Личи ти по лицето.

— Просто лицето ми е такова. Истинско проклятие.

— Щом не искаш, не ми казвай.

— Е, добре.

— Значи има нещо?

— Да. Играх комар и задлъжнях с много пари. Трябваше ми място, където да се скатая, докато не уредя дълговете си. Няма благородна причина за завръщането ми. Аз съм разорен комарджия, посредствен учител и жалко човешко същество. Доволна ли си?

— Глупости — присвива очи Бет. — Може да си задник, но си задник, който е тук по важен за него повод. Иначе щеше да си подвиеш опашката в мига, в който хората на Хърст те ступаха. Щом ще си траеш, чудесно. Стори ми се, че ставаме приятели, но явно съм грешила.

Тя става и взема якето си.

— Тръгваш ли си?

— Да, и то бясна. Оставям те сам, като жалък загубеняк.

— Не искам да те разочаровам, но нямам нужда от теб, за да съм такъв.

— Все имаш нужда от някого — навлича якето си тя.

— Всеки има нужда от някого.

— Колко дълбокомислено.

— „Блус Брадърс“.

— Я се разкарай.

С тези думи тя се врътва и излиза от кръчмата. Никой от посетителите дори не вдига поглед от чашата си.

Аз оставам да седя на масата, като жалък загубеняк. Но поне жалък загубеняк, разполагащ с две полупълни чаши бърбън. Изливам тази на Бет в своята и отпивам дебела глътка. После вадя от джоба си парче хартия, върху което съм надраскал адрес.

Време е да направя домашна визита. Да подобря и нечие друго настроение.

В комара винаги настъпва момент, когато виждаш картите на опонентите си така, сякаш са прозрачни. Знаеш какво държат. Виждаш в главата си комбинациите. Следващите ходове. Всичко е там, все едно някой го е написал с флуоресцентен маркер във въздуха пред теб.

И обикновено грешиш.

Ако някога ти се стори, че си разгадал кроежите на всички участници, че знаеш как ще се развие играта, кой държи силна ръка и кой блъфира, значи ти предстоят големи неприятности.

Защото това е моментът, в който всичко ще се срине върху главата ти.

Точно като при моята теория за връзката с Рут и Маркъс, изглеждала ми толкова умна доскоро. Рут живее тук от малка, познава Арнхил, познавала е и мен като ученик. Познавала е също Бен и Джулия. Възможно е по някакъв начин да се е сдобила с мейла и телефона ми и да е изпратила онези съобщения. Възможно е. Но защо?

Сега имам друго обяснение, не много по-логично от първото. Не знам какви карти държи отсрещният играч. Но поне знам кой е той.

Натискам звънеца, после отстъпвам назад и чакам.

Минават няколко секунди. Прозорците зад спуснатите завеси са тъмни, но съм сигурен, че тя си е у дома. И се оказвам прав. През стъклото на входната врата се вижда как антрето светва.

Приближават се смътни очертания на фигура. Чувам подсмърчане и кашлица, после в ключалката се превърта ключ и вратата се открехва…

— Господин Торн.

Тя не изглежда изненадана да ме види, но от друга страна, цял живот се е усъвършенствала в запазване на спокойна и невъзмутима външност. Чудя се, в какво ли друго се е усъвършенствала?

— Здравейте, госпожице Грейсън — усмихвам се учтиво.

— Кости!!

Лицето на Хърст се озари от такъв възторг, сякаш някой неочаквано му бе смъкнал гащите и му бе направил свирка.

Трябваше ми миг, докато съобразя за какво ми напомня видът му. Този израз на екстаз под светлината на миньорските лампи, озарили чертите му. После се сетих. Напомняше ми за онази сцена в „Похитителите на изчезналия кивот“, когато нацистите са се вторачили в кивота… точно преди демоните да ги връхлетят и плътта да почне да се топи върху черепите им.

Струваше ми се, че няма как да се чувствам по-уплашен. Но както обикновено, грешах.

— Кости! — думата обиколи останалите от групата като зловещо ехо.

Вторачихме се в костите, оформящи мотивите върху стената. Отблизо някои жълтееха повече от други. Навярно бяха по-стари. Имаше и такива, счупени на по-дребни парчета, очевидно за да се образуват отделните символи. Всички бяха нежни и тънки.

Хърст се пресегна и леко докосна една от тях. После впи пръсти и я изтръгна от мястото ѝ. Тя поддаде по-лесно, отколкото очаквах, отделяйки се сред малко облаче прах и късчета скала, които се посипаха по земята. Помня как си помислих, че е от ръка. От малка ръка.