К Тюдор - Похищението на Ани Торн

— Е, знам, че понякога е трудна като характер, но…

— Нямам предвид трудна, а кучка. Придава си важност заради Хърст. Виждала съм я как разплаква колежка на родителска среща. Друг път едно момче обвини сина ѝ в тормоз. Майка му работеше почасово в градския съвет. Тя се намеси и хоп — на другия ден договорът на жената беше прекратен.

Размислям върху чутото. Вярно, че Мари открай време си беше емоционална, а и една майка невинаги забелязва недостатъците на отрочето си. И все пак не я помня такава.

— Предполагам, че с възрастта хората се променят — казвам.

— Не чак толкова.

— А и аз бях млад и глупав.

— А сега какъв си?

— Стар и циничен.

— Добре дошъл в отбора.

Но според мен тя не е такава. Само се преструва. Виждам го в очите ѝ. Светлината още не е изчезнала от тях. Не напълно.

— Което ми напомня — подхвърлям, — че така и не ми отговори от кои си.

— В смисъл?

— От хората, които искат да променят нещата, или от другите, които не могат да си намерят по-добро място.

— Не е ли очевидно? Кой би останал във възторг от това ? — Тя разперва ръце около себе си.

— Значи искаш да промениш нещата?

— Интервюираш ли ме?

— Не, просто се чудех.

— За мен?

— За Емили Райън.

Лицето ѝ се променя. Мекотата в него изчезва.

— Тя е ученичката, за която спомена, нали? Онази, която се е самоубила?

— Наистина знаеш как да развалиш настроението на човек.

— Каза, че си ѝ преподавала. Но не си била тук, когато е починала.

— Разследвал си, значи?

— Наречи ме Коломбо.

— Сещам се и за други имена. Не съм длъжна да ти обяснявам нищо.

— Вярно.

— Едва те познавам.

— Вярно.

— Адски е дразнещо да се съгласяваш така.

— Също вяр…

— Добре — вдига ръка тя. — Прав си. Емили не ми беше ученичка. Беше моя племенница. Сестра ми е с няколко години по-голяма от мен. Отраснахме без баща, а мама не беше точно образцова майка, затова двете бяхме много близки. Живеехме в Еджфорд — чувал ли си го?

— Да, не е най-добрият район на Нотингам.

— Както и да е, Карла — сестра ми — забременя много млада. Следвайки семейната традиция, бащата я заряза, но тя се справяше чудесно. Отглеждаше Емили и в същото време учеше за медицинска сестра. Емили беше сладко дете и се превърна в доста свястна тийнейджърка.

— Това си е истински подвиг.

— Аз тогава преподавах в Дарби и рядко успявах да ги посещавам, но с Емили редовно се чувахме по телефона, пращахме си съобщения. Тя няколко пъти ми идва на гости. Ходехме на кино, на пазар…

— Нали затова са добрите лели.

Едва забележима усмивка.

— Вярно, като всяко тринайсетгодишно момиче и тя понякога се държеше дръпнато, но като цяло бе умна, забавна, любознателна.

Неволно се запитвам каква ли тийнейджърка щеше да е Ани. Шумна, активна, общителна, или затворена в себе си?

— А после Карла получи работа. Добре платена. И те се преместиха. Емили трябваше да смени училището.

— Нека отгатна. Преместили са се в Арнхил?

Тя кимва.

— Работата беше в болницата в Мансфийлд. Арнхил се оказа наблизо и в него имаше евтини къщи под наем, на крачка разстояние от училището. Изглеждаше, че всичко се нарежда по ноти.

При повечето лоши решения е така, минава ми през ум.

— Смяната на училище винаги е трудна, когато си на тринайсет — казвам.

— Отначало нещата уж вървяха гладко…

— Но?

— Усещах, че е прекалено добре, за да е истина.

— А сестра ти на какво мнение беше?

Бет въздъхва.

— Тя не си даваше сметка. В никакъв случай не я виня, защото знам, че обичаше Емили повече от всичко, но просто не виждаше проблема. Или не искаше да го види.

Кимвам. Всички ние сме толкова заети, толкова отдадени на усилието да се справим с поредния ден — да отидем на работа, да платим сметките, ипотеката, да напазаруваме, — че не искаме да погледнем по-надълбоко. Нямаме смелост да го сторим. Предпочитаме да вярваме, че всичко е наред, че е тип-топ, защото нямаме душевната енергия да се справим, ако не е така. И трябва да се случи нещо лошо, нещо необратимо, за да си отворим очите. А тогава вече е твърде късно.

— Опита ли да поговориш с Емили? — питам.

— Да, дори дойдох дотук да я видя. Изведох я да хапнем както някога, но не беше същото…

— Приключихте ли с тези?

И двамата вдигаме сепнато глави. Лорън се е надвесила над масата.

— Ами… да, благодаря — казвам. — Може ли да поръчаме още две?

— Разбира се.

Бет ме поглежда.

— Трябва да те е харесала. Рядко обслужва клиентите по масите.