К Тюдор - Похищението на Ани Торн

— Дължи се на естествения ми чар. Та докъде беше стигнала?

Лицето ѝ помръква отново.

— Отидохме в любимата ѝ пицария, но тя почти не хапна. Държеше се намусено, саркастично. Сякаш я бяха подменили.

— С настъпването на пубертета се случват такива неща. Хормоните се разиграват и децата стават неузнаваеми.

— Не думай. Аз също съм учител, забрави ли? — Тя взема картонената подложка от масата и започва да я бели на пластове. — Емили е минавала през различни фази и преди, но никога не е спирала да споделя с мен . Смятах, че нашето отношение е различно.

— Спомена ли ти нещо за проблеми в училище, за нещо, което да я притеснява?

— Не. И когато я попитах, се затвори като стрида.

Лорън се връща и тръсва два нови бърбъна пред нас. Освен ако не става въпрос за оптична илюзия, дозите наистина са конски. Може пък Бет да е права и по някакъв начин да съм ѝ станал симпатичен.

— Сега си мисля, че е трябвало да я притисна — продължава тя. — Да я накарам да говори.

— При тийнейджърите това не действа. Само ги кара да се инатят още повече.

— Да, но знаеш ли кое е гадното? Че дори не я прегърнах за довиждане. Ние винаги се прегръщахме. Но този път тя просто си тръгна. И аз, като готината леля, си рекох — от мен да мине. Просто ѝ трябва малко време. Но се оказа, че не сме имали време. Повече не я видях. След две седмици бе мъртва. — Тя подсмърча и бърше гневно очи. — Трябваше да я прегърна.

— Нямало е как да знаеш.

Защото животът никога не ни дава предупреждения.

— Напротив, трябваше да знам. Нали съм учител. Трябваше да се досетя, че това не е обичайното пубертетско лошо настроение. Да различа признаците на депресия. Тя ми беше племенница, а аз я подведох.

Облива ме осакатяващо чувство на вина. Преглъщам мъчително.

— А какво стана със сестра ти?

Бет тръсва глава, за да се окопити.

— Нямаше сили да остане тук. Не и в къщата, където се случи всичко. Върна се в Еджфорд, по-близо до мама. Все още го преодолява. Посещавам я при всяка възможност, но смъртта на Емили стои помежду ни като преграда, която не успяваме да заобиколим.

Разбирам за какво говори. Скръбта е лична. Няма как да я споделиш като кутия бонбони. Тя е твоя и само твоя. Като стоманена топка с шипове, прикована за глезена ти. Като наметка с гвоздеи, метната връз плещите ти. Като венец от тръни. Никой друг не е способен да изпита твоята болка. Да ходи в твоите обувки, защото те са пълни с натрошено стъкло и при всеки опит да направиш крачка напред разраняват до кръв стъпалата ти. Скръбта е най-жестокото изтезание и никога не свършва. Имаш запазено място в тази тъмница до края на живота си.

— Затова ли дойде? — питам. — Заради Емили?

— Видях обявата за учителско място няколко месеца след случката и ми се стори, че е редно да го сторя.

Странно как се подреждат нещата.

— А защо не ми каза от самото начало?

— Защото дори Хари не знае. Не исках да си въобразява разни причини за идването ми.

— Като например?

— Отмъщение.

— Значи не то е причината?

— В началото може би. Исках някой да поеме отговорността за смъртта на Емили. — Тя въздъхва. — Но не успях да открия нищо. Поне нищо конкретно. Само обичайните приятелства и раздели.

— Ами Джеръми Хърст?

— Тя никога не го е споменавала.

— Но…? — подканям я.

— Нещо не е наред в това училище и Джеръми е замесен. Когато оставяш момче като него да си разиграва коня безнаказано, превръщаш жестокостта в норма на поведение.

Чудя се дали това е всичко. Спомням си разказа на Маркъс как той водел на старата мина момчета, желаещи да се докажат. Защо същото да не важи и за момиче, което копнее да го приемат в новата среда? Мината може да ти влезе под кожата по най-различни начини. Както в случая на Крис.

— Защо се умълча?

— Мислех си как историята има навика да се повтаря — отговарям горчиво.

— А не бива да е така. Училища като тукашното трябва да се променят отвътре. Не става въпрос само за класации и успеваемост. Ролята ни е да помагаме на младите хора да преминат по-леко тийнейджърските години, да се превърнат в пълноценни личности. Изпуснеш ли ги на този етап, ги изпускаш завинаги. — Леко свиване на рамене. — Вероятно ти звучи глупаво и наивно.

— Не, звучи ми смело, похвално и всички онези прилагателни, които ще те накарат всеки момент да ми покажеш среден пръст… Да, ето го.

Тя сваля пръста си.

— Всъщност като за стар, циничен козел разсъждаваш почти правилно.

— Благодаря. Всъщност моите причини да съм тук далеч не са толкова достойни.