К Тюдор - Похищението на Ани Торн

— Значи сте го използвали?

— Той сам пожела да помогне. Но не е в течение с всичко, ако това си мислиш.

— О, нямате и представа какво си мисля.

— Защо тогава не ми кажеш?

Отварям уста и си давам сметка, че и сам не знам какво мисля.

— Прочел си нещата в папката, предполагам — подсказва ми тя, отпивайки от лимоновата си напитка.

— Повечето.

— Бяха ли интересни?

— Арнхил има мрачна история — свивам рамене. — Както много други градове.

— Но повечето градове не са стари колкото него. Хората смятат, че е възникнал около мината, но това не е вярно. Бил е тук дълго преди нея.

— Е, и?

— Защо едно населено място се появява в средата на нищото?

— Заради хубавата гледка?

— Обикновено по практични съображения. Чиста вода, плодородна земя. Но понякога има и други причини.

Други причини. Усещам хладна тръпка, сякаш внезапно е влязло течение.

— Например?

— Прочете ли материалите за Езикарая Хирст и процесите срещу вещиците?

— Сториха ми се по-скоро легенда, или измислица.

— В легендите често има зрънце истина.

— А каква е истината за Арнхил?

Тя улавя чашата си с две ръце. Силни ръце, минава ми през ума. Уверени. Стабилни.

— Ти посети гробището в църковния двор. Забеляза ли нещо да липсва?

— Малките деца. Бебетата.

— Да, това е очевидното.

— Очевидното?

— Както сам отбеляза, Арнхил има мрачна история. С много смърт. И все пак едва деветдесет души почиват там.

— Старите гробове не се ли използват отново след време?

— Да, но дори ако се вземе това предвид, а също и фактът, че след войната повечето покойници са погребвани в други гробища или кремирани, има разминаване. Грубо казано, мъртъвците са повече от местата. Къде тогава са се дянали?

Изведнъж осъзнавам какво прави тя. Води ме накъдето желае, но бавно и внимателно, по заобиколен маршрут, за да не разбера къде точно отиваме. Досега.

— Мисля, че са били отнасяни на друго място — казва след кратка пауза. — Място, което тукашните жители са смятали за специално. А преди двайсет и пет години ти и твоите приятели сте го открили.

Местата също имат тайни. Подобно на хората. Просто трябва да копаеш по-дълбоко. В земята, в живота, в човешката душа.

— Как разбрахте?

— Наблюдавала съм много млади хора. Виждала съм как растат, женят се, раждат свои деца. Но някои така и не стигнаха дотам. Като Крис. Той идваше понякога да поседи в моя кабинет. Преди Хърст да го вземе под крилото си.

В съзнанието ми изниква глухото тупване. Разширяващият се рубинен ореол.

— Не си спомням да…

— Защото бе твърде зает да претичваш покрай мен с надеждата, че няма да те спра заради маратонките или разпасаната униформа.

Едва не се усмихвам. Миналото… Как само няколко небрежно подхвърлени думи са способни да го върнат. Само дето думите на госпожица Грейсън изобщо не са небрежни. Тя е чакала дълги години да ги изрече.

— Няколко дни преди да умре — продължава, — Крис дойде да ме види. Искаше да поговори с някого. За вашата находка.

— Каза ли ви какво се случи?

— Една част. Но ми се струва, че има и още, нали, Джо?

Винаги има още. Просто трябва да копаеш. И колкото по-надълбоко стигаш, толкова по-тъмно става.

— Да — кимвам.

— Защо не ми разкажеш?

Ани се озърна наоколо, а очите ѝ изглеждаха като огромни кухини на фона на дребното личице.

— Дойдох след теб.

— Не думай! И откъде-накъде?

— Исках да видя какво си намислил. Това черепи ли са? Истински? — Гласът ѝ леко потрепери и тя притисна Аби Очичките по-плътно към гърдите си.

— Трябва да се прибираш — пристъпих с куцане напред и я улових за ръката. — Хайде.

— Чакайте — препречи пътя ни Хърст.

— Какво?

— Ами ако ни издаде?

— Тя е само на осем.

— Именно.

— Няма да кажа нищо — избъбри Ани.

— Чу ли? А сега ме остави да я изведа оттук.

Погледите ни се кръстосаха. Не съм сигурен какво щях да направя, ако Мари не беше простенала от ъгъла:

— Не ми е добре, Стив. Искам да си вървя у дома.

— Тъпа крава — изплю се Флеч, но без особен ентусиазъм.

Виждах, че Хърст се колебае. Погледна към Ани и мен, после отново към Мари и накрая изръмжа:

— Добре. Махаме се, но ще дойдем пак. И няма да си тръгна, без да взема нещо за спомен.

— Не! — обади се за първи път Крис. — Не бива да изнасяш нищо оттук.

— И защо не, Пухи? — пристъпи заплашително към него Хърст. — Всичко това сега е наше. Ние го притежаваме.