К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Не исках да призная, дори пред себе си, че на моменти се боях до смърт от своята малка сестричка.

Удари звънецът за края на часа. Напъхах учебниците в чантата си и прибрах стола до чина. Съседният стол бе празен. По-рано го заемаше Крис, но от известно време той се бе оттеглил да седи сам, в дъното на стаята.

Аз нямах нищо против. Дори изпитвах облекчение, че няма нужда да говоря с него, да слушам обясненията и извиненията му за онази нощ. И не само това. Нещо ставаше с Крис и то не беше добро. Външният му вид бе по-занемарен от всякога. Заекването му се бе усилило и бе започнал да тананика и да си мърмори сам. А понякога внезапно спираше и започваше вманиачено да тръска ръкавите си, сякаш чистеше невидима мръсотия. Или насекоми.

Откакто не движеше с Хърст и не разполагаше с неговата закрила, гледаше да се измъква пръв от класната стая, за да избегне обидите и закачките, умишленото ръчкане и препъване. Аз не се застъпвах за него. Имах си достатъчно свои грижи. И онзи следобед, виждайки, че ме изчаква и тръгва редом с мен, попитах раздразнено:

— Какво има?

— Т-т-трябва д-д-да ти п-п-покажа нещо.

Дъхът му вонеше, сякаш не си бе мил зъбите, а от ризата му лъхаше на застояла пот.

— Какво?

— Н-н-не мога да т-т-ти кажа тук. Има п-п-прекалено много хора.

Стигнахме приземния етаж и излязохме през портала на двора. Край нас се тълпяха други ученици, кипеше обичайната гълчава в края на учебния ден. Виждах, че Крис съвсем си е глътнал езика от вълнение. Неволно изпитах жал към него.

— Просто дишай спокойно, става ли?

Той си пое няколко пъти дълбоко дъх. Аз чаках.

— Ела на г-г-гробището. Днес в шест. В-в-ажно е.

Понечих да изрека някакво оправдание, но после размислих. Какво друго можех да правя? Да седя у дома и да пазя татко да не заспи с цигара и да подпали къщата? Да наблюдавам Ани, която всъщност не беше Ани?

— Добре — въздъхнах. — Дано си струва.

Крис кимна, после наведе глава, сякаш се канеше да претичва през огнева зона, и изчезна зад ъгъла.

Докато нагласях чантата на рамото си, чух зад себе си смях. Обърнах се. Хърст тъкмо излизаше от сградата, а зад него, подобно на мазна сянка, се влачеше Флеч. Хърст се озърна наоколо, сетне се наведе и прошепна нещо в ухото му. Двамата отново се закискаха.

Стиснах юмруци така, че ноктите се впиха в дланите ми. Но какъв бе смисълът да се разправям с тях? Само щях да си навлека неприятности. Мама щеше да се разстрои. Татко да ми се кара. А Хърст щеше да спечели. Отново. Закрачих решително към изхода.

Но не се насочих директно към дома. Вече никога не го правех. Първо обикалях из улиците, ядях чипс на автобусната спирка, отбивах се на площадката (ако Хърст и Флеч не бяха там), изобщо търсех начини да отложа мига, в който щях да вляза в антрето и отново да се сблъскам с миризмата, с лепкавия мрак, с прокрадващия се студ, обвиващ всичко като пелена…

В джоба ми се въргаляха само няколко дребни монети, които не стигаха за почерпка, затова просто тръгнах по главната улица, подритвайки пред себе си празна кутийка от безалкохолно. Минах покрай затревения участък с бронзовата статуя на миньор. Отстрани имаше пейка, обикновено пустееща. Но днес на нея бе седнала самотна фигура, загърната в твърде голямо яке, с клюмнала глава и закрито от косата лице. Мари.

Не бяхме говорили от нощта в пещерата, а и не бях сигурен, че тя помни много от нея. Ще ми се да можех да кажа, че това я е принизило в моите очи, че я е смъкнало от пиедестала, на който я бях поставил. Но не беше така. Само при вида ѝ сърцето ми, а и други неща, все така трепваха.

— Добре ли си? — приближих неловко.

— Джо? — погледна ме тя през тъмните си кичури. После подсмръкна и избърса нос. Разбрах, че е плакала. След кратко колебание свалих чантата и седнах до нея.

— Какво има?

— Чувствам се като пълна идиотка — рече със задавен глас тя. — Заради станалото със сестра ти.

— Всичко е наред — уверих я, макар да не беше така.

— Там долу беше истинска лудница. Още не мога да повярвам, че я взехме за… — Тя млъкна и поклати глава, неспособна да довърши изречението. — Нямаш представа как исках да поговорим, но се боях.

— Бояла си се? От какво?

— Нищо, забрави.

Но треперещият ѝ тон и начинът, по който сякаш нарочно криеше лице зад бретона си, говореха друго.

— Какво ти е на окото? — попитах, осенен от внезапна догадка. Посегнах и отметнах косата ѝ зад ухото. Тя не ме спря. Дясното ѝ око бе насинено и подуто.

— Какво се случи?