К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Не знам доколко вярвах на идеята, но тя ми донесе известна утеха. От друга страна, нали затова са църквите. Да носят на хората утеха, дори когато те дълбоко в себе си знаят, че всичко е само купчина лъжи.

Седнах на разнебитената пейка и зареях поглед към килнатите сиви надгробни камъни. Опрях лакти на коленете си и едва тогава забелязах, че под пейката има нещо. Наведох се и го извадих. Сак. Начаса го познах. Беше на Крис. Докато останалите от нас ходеха със сакове на „Адидас“ или „Пума“, неговият беше стар и без марка, целият облепен със стикери на „Доктор Кой“ и „Стар Трек“.

Тази вечер за него бе залепено и още нещо — плик с моето име. Откъснах го и го отворих. Вътре имаше сгънат на две лист от тетрадка, изписан с нечетливите драскулки на Крис:

Джо, съдържанието на този сак е за теб. Ще се сетиш какво да правиш с него.

Колкото до другите неща — реших, че може да ти потрябват един ден. Запази ги за всеки случай.

Всичко стана по моя вина. Ще ми се никога да не бях откривал това място. Вече знам, че то е лошо. Навярно и ти го знаеш.

Съжалявам. За Ани. И за всичко.

Вторачих се в бележката, сякаш очаквах думите да се подредят по друг начин, който да има смисъл. Каква бе цялата тази дивотия? Защо Крис ще ми оставя послания? Защо самият той не е тук?

Дръпнах ципа на сака. Първото, което видях, бе пакет фойерверки. От големите, до които не можеш да се докопаш без документ за самоличност. Освен ако не си добър в намирането на неща.

Смръщих чело и бръкнах по-надълбоко. Отдолу имаше още нещо. По-тежко и опаковано в прозрачен найлон. Извадих го и стомахът ми се преобърна. Веднага разбрах какво е. Подържах го няколко секунди, после внимателно го прибрах обратно и затворих ципа.

Домът на Крис беше в другия край на града. Нарамих сака и тръгнах натам. Трябваше спешно да поговоря с него. Изпитвах особено, неспокойно чувство, сякаш съм закъснял за важна среща. Ускорих крачка, а една фраза от бележката не излизаше от ума ми.

Ще ми се никога да не бях откривал това място.

Минах покрай пейката, където Мари ме беше целунала. Бегъл спомен изпърха като черна сянка и изчезна отново.

Защо не поговориш с него?

Стигнах портите на училището. По онова време те обикновено оставаха отворени, докато не приключат всички извънкласни занимания и учителите не се разотидат. Оттам бе по-пряко да се мине за къщата на Крис, трябваше само да прескоча оградата от другата страна.

Прекосих паркинга и заобиколих крилото по естествени науки. Пред мен се извиси Блока, като тъмен монолит на фона на сребристото небе. Внезапен порив на вятъра ме шибна в лицето и разроши косата ми. Потреперих, а после спрях. Стори ми се, че чувам нещо. Гласове, носени от вятъра. Дали идваха от игрището? Не, бяха по-близо. Огледах се настрани. А после… погледнах нагоре.

И го видях. Вече падащ. Усетих раздвижването на въздуха от преминаването на тялото му. Чух глухото тупване от удара в земята. Делеше ги по-малко от секунда и същевременно цяла вечност. Зачудих се дали го е усетил. Сетния миг.

Първият ми порив бе да побягна. Да се омета час по-скоро. Но не можех. Нямаше как да го оставя да лежи така. Ами ако беше още жив?

Приближих с разтреперани нозе. Очите му бяха отворени, а от ъгъла на устата му се стичаше тънка струйка кръв. Още кръв се събираше под тила му, образувайки пурпурен ореол около русата му коса. Най-странното бе, че за пръв път през краткия си живот изглеждаше спокоен, сякаш най-сетне бе открил онова, което винаги бе търсил.

Оставих сака да се смъкне от рамото ми и приклекнах на земята. Останах така, коленичил до него на студения бетон в лъчите на залязващото слънце. По бузите ми се търкаляха сълзи. Погладих нежно меката му разрошена коса и му казах, че не е виновен за нищо. Но за Крис вече бе твърде късно. Предполагам, че за някои хора винаги е така.

Накрая станах, отупах прахта от панталоните си и отидох до най-близкия уличен телефон. Обадих се в бърза помощ и им казах, че има паднал ученик. Не им казах кой е, нито се представих. А също не разкрих на никого какво още съм видял онази вечер.

Втора фигура, излизаща тичешком от Блока. Не повече от смътна сянка, но това ми бе достатъчно, за да разбера.

Няма да му се размине.

Стивън Хърст.

На следващия ден си съставям планове, което е нетипично за мен. Не съм човек, вярващ в планирането. От опит съм се уверил как то води единствено до бедствия и провали, подканя съдбата да те прецака.