К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Трябва час по-скоро да приключвам с това.

Вадя от раницата предмета, донесен ми от Глория. Облива ме пот, а ръцете ми треперят. Ругая собствената си неловкост. Не бива да греша. Сбъркам ли, самият аз ще стана на пух и прах. Поставям го безкрайно внимателно върху пода в центъра на пещерата и отстъпвам назад. С усилие на волята се обръщам. Вече чувам стържещото шумолене. Предупреждение. Заплаха. Промушвам се през пролуката и куцукам колкото ме държат краката нагоре по стълбите. Повтарям си, че трябва да внимавам. Те искат именно това — бързи, припрени стъпки. Едно спъване, едно падане както преди и никога няма да изляза оттук.

Стигам тунела и пълзя през него. Сега поне раницата ми е празна. Параноичната мисъл, че онова, което съм оставил долу, може и да не сработи по план, ме пришпорва напред.

Излизам на чист въздух целият прогизнал и тресящ се като желе. Рухвам без сили на каменистата земя и известно време лежа така, позволявайки на лекия ветрец да охлади кожата ми. Накрая сядам и вадя цигарите от джоба си. Лапвам една и я изсмуквам, сякаш е животоспасяващ кислород. Понечвам да запаля втора от фаса на първата, но поглеждам часовника си и неохотно я пъхам обратно в пакета.

Вместо това отварям телефона, набирам един номер и чакам. Отсреща вдигат на третото позвъняване. Почти винаги става на третото, забелязали ли сте?

— Ало?

— Аз съм — казвам.

Мълчание. Тогава, чувствайки се досущ като герой от евтин трилър, добавям:

— Мисля, че трябва да поговорим.

Той се е уредил добре. Нали така казваме, щом видим нечие богатство или успех? Обикновено изразяващи се в голяма къща, скъп костюм или лъскава нова кола.

Странно как мерим нещата. Сякаш способността да закупим по-голяма сграда или машина, харчеща повече гориво в задръстванията, е върховното мерило за постигнатото през краткия срок, отреден ни на тази планета. Въпреки всичко постигнато от нас, все още съдим за хората по тухлите и хоросана, плата и конските сили.

Но поне по тези критерии Стивън Хърст наистина „се е уредил добре“.

Неговите тухли и хоросан представляват реновирано имение на около километър извън Арнхил. Реновацията се изразява в систематичното заличаване на духа на старата сграда и потъпкването му под тонове стомана, бетон и стъкло.

Тази вечер на чакълестата алея отпред е паркирана само една кола — чисто нов рейндж роувър. Мари и Джеръми са в Нотингам, за да търсят нови маратонки, а после да ядат пица. Отзад се вижда дълга градина, джакузи и осветен плувен басейн. Човек не си позволява джакузи и плувен басейн само със заплатата на общински съветник.

Може би затова Мари е останала. И все пак то не ѝ е донесло нищо. Годините, в които е било писано да се наслаждава на джакузита и басейни, са се оказали по-кратки, отколкото е очаквала. Навярно е щяла да стори по-добре, ако използва времето си за малко свобода, далеч от това място. Но в крайна сметка всичко опира до това доколко цениш материалните неща и какво си готов да пожертваш заради тях.

Поглеждам часовника си — 8:27 вечерта. Двоумя се още секунда, сетне вдигам ръка и натискам звънеца.

В недрата на къщата се разнася гонг. Чуват се приближаващи стъпки и след малко вратата се отваря.

Не съм допускал, че е възможно човек да се състари за броени дни, но мога да се закълна, че именно това се е случило с Хърст. Под яркото осветление на входа той изглежда напълно променен, почти пенсионер. Лицето му е отпуснато като мокър парцал, а очите са два кървясали процепа сред гънките от сивкава кожа. Той не ме поздравява, нито протяга ръка.

— Кабинетът ми е насам — казва и се обръща, оставяйки ме сам да затварям вратата подир себе си.

Вътрешността не е точно каквато съм очаквал. Подредена е с повече вкус, макар и с нотка на кич. В сатенените тапети и имитациите на персийски вази се долавя ръката на Мари.

Стивън ме води по коридора. Пред нас забелязвам голяма комбинирана трапезария и всекидневна. Отдясно има модерна кухня, блестяща от мрамор и хром. Той отваря друга врата, отляво. Неговият кабинет. Усещам как ме залива вълна от негодувание. След нещата, които е сторил, Хърст притежава всичко това.

А също и съпруга, умираща от рак.

Следвам го в стаята. На фона на останалата къща тук обстановката е по-минималистична. Голямо дъбово бюро в средата. Няколко черно-бели фотографии на стените. Остъклен бюфет с богат набор от кристални чаши и луксозни напитки.

Същинска пародия на аристократизъм, включително до тежкото стъклено преспапие на бюрото. Личното пространство на мъж, смятащ, че действително се е уредил много добре.