К Тюдор - Похищението на Ани Торн

С тази разлика, че по вида му не личи да е така. Прилича по-скоро на мъж, готов да се разпадне в скъпия си, ушит по поръчка костюм.

— Ще пиеш ли нещо? — Той отива до бюфета и ме поглежда през рамо. — Уиски?

— Защо не.

Стивън налива щедри дози в две масивни чаши от искрящ кристал.

— Сядай — посочва ми едно от креслата пред бюрото си. Той самият се настанява в директорския стол от другата му страна. Това ме поставя в по-ниска позиция, но щом го кара да се чувства добре, нямам нищо против. Отпускам се върху скърцащата кожа и поставям сака на пода до себе си. Така или иначе, държа печелившата ръка.

Известно време нито говорим, нито пием. После едновременно посягаме към чашите.

— Какво искаш?

— Мисля, че знаеш.

— Дошъл си да ме молиш да те върна на работа ли?

Изсмивам се звучно.

— Това би ти допаднало, нали?

— Всъщност, не. Най-много би ми допаднало да си идеш у дома. Да оставиш всички ни тук на спокойствие.

— Някои хора не заслужават спокойствие.

— Винаги си смятал най-лошото за мен.

— Ти винаги си вършил най-лошото.

— Бях хлапе. Също като останалите. А и толкова години минаха оттогава.

— Как е Мари? — питам.

Въпросът явно го смущава.

— Не искам да говорим за нея.

— Но нали ти я изпрати при мен.

— Всъщност идеята беше нейна. — Лично аз съм останал с друго впечатление, но не бива да забравям, че това е Хърст. При него лъгането е толкова естествено, колкото дишането. — Смяташе, че ще успее да ти налее малко ум в главата. Да спести неприятностите.

— Неприятности от рода на това да нареждаш да ме пребиват? И да тършуват из къщата ми?

Тънка като бръснач усмивка.

— Боя се, че не разбирам за какво говориш.

— Но те не намериха нищо, нали? Бас държа, че си се пръснал от яд.

Той поклаща глава и сръбва от уискито си.

— Събитията от онези дни не ме интересуват чак толкова, колкото явно си мислиш.

— Но те интересуваха достатъчно, за да последваш Крис в Блока, нали? Какво се случи там? Скарахте ли се? Ти блъсна ли го?

— Чуваш ли се какво говориш? — Тонът му е такъв, сякаш има пред себе си слабоумен. — Знаеш ли, жал ми е за теб. Имаше кариера, имаше някакво подобие на живот, а сега си готов да захвърлиш всичко, и за какво? За да уредиш стари сметки? Да търсиш несъществуващи отговори? Просто се откажи. Тръгни си, преди съвсем да си влошил положението си.

Пресягам се към своята чаша и отпивам дълга, бавна глътка.

— Ти беше там. Аз те видях.

— Но не за да нараня Крис, а за да го спася.

— Не думай.

— Опитах да го вразумя, но той не беше на себе си. Крещеше несвързани, налудничави неща. А после скочи. Избягах оттам, признавам. Не исках хората да си направят погрешни заключения.

Всъщност не мисля, че Стивън лъже. Не съм сигурен дали дълбоко в себе си някога съм вярвал, че той е бутнал Крис. По-скоро съм искал да е така, за да имам още една причина да го мразя. А може би и да оправдая себе си. Защото ако Крис е скочил сам, това означава, че съм го предал. Също като Ани. Но разбира се, не вярвам и че се е опитал да го спаси. Хърст никога не е давал пет пари за нечия друга кожа освен своята. И именно на това разчитам сега.

— Защо толкова се боиш от присъствието ми тук?

— Не се боя, а ми се гади от него.

— Странно, но наистина не изглеждаш добре.

— Уморен съм. Ракът е страшна болест и се отразява на всички. Ето, доволен ли си? Животът ми не е чак толкова перфектен. Това ли искаше да чуеш?

Оглеждам го внимателно. Може би е прав и нещата при него не са се подредили добре. Сещам се за думите на госпожица Грейсън:

Той е отчаян… А ти си единственият човек, способен да го спре.

И имам пълното намерение да го сторя. Но не затова съм тук. Първо трябва да свърша друго — нещо, което Хърст напълно ще разбере. Да спася собствената си кожа.

Вдигам сака и го тръсвам върху бюрото. Той разпознава избледнелите, набръчкани лепенки на „Доктор Кой“ и „Стар Трек“ и очите му се разширяват.

— Какво, по дяволите, е това?

— Мисля, че се сещаш. Но за сведение на съдебните заседатели — отварям ципа и внимателно изваждам съдържанието пред него — това е лостът, с който разби главата на сестра ми, и твоята училищна вратовръзка. Покрити с нейната кръв и с твоята ДНК.

Стивън отваря и затваря уста, преглъщайки информацията като горчив хап.

— И какво доказва това? Сестра ти се върна. Жива и здрава.

— И двамата знаем, че не е така.

— Опитай да го разкажеш на полицията. Положително веднага ще намерят удобна усмирителна риза, в която да те пъхнат.