Джон Гришэм - Разплата

За американците нямаше обяд, само вонливата вода и един час на слънце. Походът продължи и през дългия следобед, когато още хора изпокапаха и бяха зарязани.

Към полунощ на 12 април, втория ден от похода, пристигнаха в град Орани на петдесетина километра от началната им точка. Подобно разстояние би било предизвикателство дори за здрави и силни войници. За оцелелите беше чудо, че са успели да го изминат. Близо до центъра на града ги отклониха от шосето и ги натъпкаха в ограждение от бодлива тел, опънато набързо, за да побере петстотин души. Когато пристигнаха, вътре вече имаше поне хиляда. Нямаше храна, вода и тоалетни. Много от мъжете страдаха от дизентерия и земята беше покрита с изпражнения, кръв, слуз и урина, които полепваха по ботушите им. Навсякъде гъмжеше от ларви. Нямаше къде да легнат, затова се опитаха да спят, опрели гръб в гръб, но беше невъзможно заради схванатите им мускули. Пречеха им и крясъците на обезумелите. Болни, обезводнени, изтощени и прегладнели, мнозина губеха представа къде се намират и какво правят. Някои бяха в делириум, други — застинали в кататонен ступор като зомбита.

И умираха. Много пленници изпадаха в кома и повече не се свестяваха. По изгрев лагерът беше пълен с мъртви тела. Когато установиха това, японските офицери не поръчаха храна и вода, а лопати и наредиха на „по-здравите“ военнопленници да започнат да копаят плитки гробове покрай оградата. Пийт, Сал и Юинг все още функционираха някак, затова ги избраха за гробокопачи.

Хората, които бяха само в делириум, се оказаха заключени в дървена барака и им беше наредено да пазят тишина. Някои от коматозните бяха погребани живи — не че имаше голямо значение, смъртта им беше въпрос на часове. Вместо да си починат след дългия ден, копачите работиха и цяла нощ, защото броят на жертвите растеше и телата се трупаха до бодливата тел.

На зазоряване портите се отвориха и пазачите домъкнаха чували с варен ориз. Заповядаха на пленниците да седнат в редици и да протегнат шепи. Всеки получи по един черпак лепкав ориз — първото им „ястие“ от дни. След закуска започнаха да ги водят на малки групи до един артезиански кладенец и им позволиха да напълнят манерките си. Храната и водата успокоиха мъжете за няколко часа. В късната сутрин налудничавите викове и крясъци отново зазвучаха в многогласен хор. На половината пленници беше заповядано да излязат от заграждението и да се върнат на пътя. Походът продължи.

В очакване на падането на Батаан японците планираха да използват полуострова като отправна точка за нападението над съседния остров Корегидор, последната американска крепост. За да го направят, трябваше бързо да разчистят района от американски и филипински военнопленници. Планът беше да ги накарат да изминат пеша стотина километра по стария главен път до гарата в Сан Фернандо, а от там щяха да ги транспортират с влак до различни военнопленнически лагери, включително „О’Донъл“, стария филипински форт, на който японците бяха намерили ново предназначение. Планът изискваше бързото преместване на около петдесет хиляди души.

Броени часове след капитулацията обаче японците установиха, че сериозно са подценили положението. Имаше седемдесет и шест хиляди американски и филипински войници, както и двайсет и шест хиляди цивилни. Накъдето и да се обърнеха, виждаха военнопленници, до един гладни и нуждаещи се от вода и храна. Как беше възможно врагът им да се предаде, след като разполагаше с толкова много войници? Къде беше волята им за битка? Японците трудно сдържаха презрението и омразата си.

С напредването на похода броят на военнопленниците продължаваше да расте и охраната се видя принудена да ускори нещата. Нямаше време за ядене и пиене, нямаше време за почивка, нямаше време да спират и да помагат на падналите. Нямаше време да погребват мъртвите и да се занимават с изоставащите. Генералите крещяха на офицерите да бързат. Офицерите се отнасяха грубо с редниците, които на свой ред изливаха безсилието си върху пленниците. Колоните от хора набъбваха и забавяха ход, напрежението растеше и походът ставаше още по-хаотичен. Канавките и полетата бяха пълни с трупове, които се разлагаха на жаркото слънце. Около гниещата плът кръжаха черни рояци мухи, гладни прасета и кучета. Ята черни гарвани чакаха търпеливо върху оградите, а някои от тях започнаха да следват колоните и да тормозят затворниците.

Пийт изгуби следите на хората от Двайсет и шести кавалерийски полк. Той, Сал и Юинг още бяха заедно, но не можеха да търсят другите. Групи изнемощели войници се присъединяваха към колоната и още на следващия ден оставаха по лагерите. Хората се строполяваха, умираха и биваха избивани с хиляди. Пийт престана да мисли за когото и да било освен за себе си.