Джон Гришэм - Разплата

Сан Фернандо беше крайната точка на Батаанския поход на смъртта. Седемдесет хиляди военнопленници бяха принудително преместени тук — 60 000 филипинци и 10 000 американци. За Пийт изпитанието продължи шест дни. За мнозина други — повече от седмица. Около 650 американци и 11 000 филипинци бяха умрели по стокилометровия път от болести или изтощение, или пък просто бяха убити. Безброй цивилни филипинци умряха. Нищожна част бяха погребани.

А най-лошото тепърва предстоеше.

През първата нощ в Сан Фернандо Пийт успя да си намери място в лагера встрани от мръсотията и изпражненията и облегна гръб на оградата от бодлива тел. Бяха толкова нагъсто един до друг, че нямаше къде да седнат. Щастливците като Пийт, успели да си намерят местенце, биваха постоянно тормозени да се сгъстят. Не беше останало дори бегло подобие на дисциплина. Няколко офицери се опитаха да въдворят ред, но беше невъзможно. За юмручен бой и дума не можеше да става — бяха твърде изтощени, затова просто се ругаеха и си отправяха празни заплахи. Умопобърканите се лутаха наоколо, тъпчеха другите и молеха за храна и вода. Повечето пленници бяха болни от дизентерия, а поради липсата на тоалетни не им оставаше друг избор, освен да се изхождат в дрехите си.

На зазоряване портите се отвориха и охраната нахлу вътре. Започнаха да крещят заповеди и да разритват приклекналите скелети, за да минат. Пристигнаха три големи казана с ориз и пазачите се заеха да го разсипват в шепите на пленниците. Нахраниха онези, които бяха най-близо до портата, а когато казаните се изпразниха, японците си тръгнаха и отново заключиха. По-малко от половината военнопленници получиха храна, а неколцина дори се решиха на безценна подялба.

През оградата пазачите обещаваха още вода и храна, но никой не им вярваше. Пийт беше твърде далече и не получи шепа ориз. Не помнеше кога за последен път е ял. Затвори се в черупката си и седеше в ступор, когато сутрешното слънце напече безмилостно. От време на време той поглеждаше измършавелите лица на околните — търсеше Сал, Юинг или друг познат, но напразно. Проклинаше се, задето е заспал под фургона и е пропуснал шанса си да избяга. Раната на главата му кървеше, но не силно. Опасяваше се от инфекция, ала реши, че тя ще е само поредното страдание във все по-дългия списък на начините да намери смъртта си. А и какво би могъл да предприеме? Дори да намереше лекар, той сигурно щеше да е по-зле и от самия него.

По обед портите се отвориха отново и пазачите започнаха да извеждат пленниците един по един. Отделиха ги на групи от по сто души и когато сформираха пет, ги подкараха към града. Пийт попадна в последната стотица.

Жителите вече бяха свикнали с мършавите, мръсни и небръснати американци, които минаваха на групи през града им. Ненавиждаха японците със същото ожесточение като военнопленниците и бяха готови да им помогнат. Подхвърляха им хляб и плодове от прозорците, а пазачите, кой знае защо, не се намесваха. Пийт хвана един банан и го изяде на две хапки. След това намери в прахта голяма счупена бисквита. Когато стана ясно, че пазачите не реагират, към пленниците заваля още храна, а те изтребваха всичко и го поглъщаха в крачка, без да спират. От една пресечка възрастна жена подхвърли на Пийт манго и той го излапа цялото заедно с обелката. Не за пръв път се удиви колко бързо храната влива сили в тялото му.

Спряха на гарата, където ги очакваха пет паянтови товарни вагона. Наричаха ги „Четиридесет или осем“ — тесни товарни вагони, дълги шест метра, които побираха или четиридесет души, или осем коня, мулета или крави. Пазачите натъпкаха по сто души във вагон, затръшнаха вратите и ги оставиха в пълен мрак. Наблъскани рамо до рамо, те незабавно започнаха да се задушават и едва си поемаха дъх. Заудряха по дървените стени и закрещяха за пощада. Докато чакаха, температурата се покачи драстично и мъжете започнаха да припадат. Нямаше вентилация, само няколко пролуки по стените, и започна блъсканица кой да пъхне нос в тях.

Пазачите заеха позиция върху товарните вагони и задумкаха по покрива, крещейки: „Млък, гадове!“.

Най-сетне, влакът потегли. Вагоните се олюляваха и клатушкаха, на мнозина им прилоша и започнаха да повръщат храната, която поглъщаха толкова лакомо само преди час. Подът се покри с бълвоч. Смрадта беше неописуема. Въздухът беше толкова горещ и зловонен, че беше болезнено да го вдишваш.

Някакъв човек се строполи в краката на Пийт и затвори очи. Отначало Пийт понечи да го вдигне, но си даде сметка, че той не диша.