Джон Гришэм - Разплата

На четвъртия ден влязоха в Лубао. Някога оживен град с население от трийсет хиляди жители, сега той беше опустял или поне улиците му бяха безлюдни. От прозорци на горните етажи обаче гледаха хора. Когато колоната спря, прозорците се отвориха и хората започнаха да хвърлят хляб и плодове на пленниците. Японците полудяха от ярост и им заповядаха да не докосват храната. Когато някакво момче се стрелна иззад едно дърво и подхвърли цял самун, един от пазачите го застреля на място. Пленниците, успели да хапнат един-два залъка, бяха извадени от колоната и пребити. Един беше намушкан с щик в корема и провесен на улична лампа за назидание.

Продължиха да вървят и намираха някак воля да направят още една крачка, да изминат още един километър. Толкова много хора измираха от обезводняване и изтощение, че японците се посмилиха и им разрешаваха да напълнят манерките си, обикновено от някоя крайпътна канавка или от водоем, където пояха добитъка.

На петия ден пленниците се натъкнаха на друг конвой от тежкотоварни камиони с войници. Участъкът от пътя беше по-тесен и пазачите им наредиха да се отдръпнат в колона по един на банкета от двете страни на пътя. Близостта на мръсните брадясали американци въодушеви войниците в камионите. Някои за пръв път виждаха врага. Замерваха пленниците с камъни, плюеха по тях и ги ругаеха. От време на време шофьорът на някой камион забелязваше излязъл на пътя нещастник и го блъскаше с тежката си броня. Ако паднеше под камиона, щеше да бъде прегазен. Ако тупнеше в канавката, „лешоядите“ щяха да го довършат по-късно. Събореше ли и други пленници, войниците подминаваха със смях.

Пийт се давеше от прахоляка, когато някакъв японец се наведе от камиона, замахна с пушката си и го улучи. Прикладът се стовари върху тила му и той се свлече в безсъзнание. Падна в калната канавка до някакъв изгорял фургон. Сал и Юинг бяха пред него и не видяха това.

На шосето се получи огромно задръстване и пленниците бяха отведени настрани за поредната „слънчева терапия“. Когато не успяха да намерят другаря си, Сал и Юинг започнаха да разпитват шепнешком. Някой им каза какво се е случило. Първоначалният им подтик беше да тръгнат да го търсят, но се спряха. Само да мръднеха без разрешение, и щяха да си навлекат бой. Всеки опит да открият Пийт щеше да бъде самоубийствен. Безмълвно тъгуваха за приятеля си и намразиха японците още повече, ако това изобщо беше възможно. Ала вече бяха видели толкова много трупове, че сетивата им бяха притъпени, а емоциите им — почти напълно изчезнали.

Продължиха да крачат, докато се стъмни, после великодушно им позволиха да поспят в едно оризище. Наблизо нямаше никакво ограждение. Пазачите им раздадоха топки непочистен ориз и вода и докато си почиваха, Сал и Юинг се ослушваха за пистолетните изстрели на „лешоядите“. Много скоро ги чуха и се запитаха кой ли куршум е уцелил Пийт Банинг.

Той се свести и, все още зашеметен от болка и изтощение, прояви достатъчно присъствие на духа и се престори на мъртъв. Главата го болеше зверски и усещаше, че по врата му се стича кръв. Колоната беше безкрайна и той слушаше клетниците, които се тътреха покрай него. Чу и боботенето на преминаващите камиони, смеха и песните на японците. Чу как пазачите крещят заповеди и ругатни. Когато се стъмни, Пийт изпълзя от канавката и се скри под изкорубения фургон. Конвоите най-сетне отминаха, но пленниците продължаваха да се точат. Късно през нощта пътят най-сетне се опразни и притихна поне за малко. Пийт чуваше пистолетните изстрели все по-ясно и скоро видя оранжевите пламъчета на палачите, които довършваха умиращите. Сви се на кълбо и притаи дъх. Подминаха го.

Пийт реши да пропълзи до група дървета и да се опита да избяга. Но къде? Нямаше представа. Сигурен беше, че няма да стигне далече, но смъртта и бездруго не му мърдаше, така че какво толкова? Чака много дълго. Часовете се нижеха и той заспа дълбоко.

Разбуди го щик. Японски редник го беше притиснал към гърдите му, колкото да го размърда, но не и да прониже кожата му. Слънцето се беше издигнало високо и се отразяваше от щика, който сякаш беше дълъг три метра. Редникът се усмихна и му направи знак да се изправи. Избута го обратно на пътя, където той попадна в поредната безкрайна колона от многострадални привидения. Отново закрачи. Първите стъпки бяха сковани и болезнени, но той не изостана. Не познаваше никой от пленниците, а и вече всички изглеждаха еднакво.

На шестия ден пристигнаха в град Сан Фернандо. Вкараха ги в поредния временен лагер с ограда от бодлива тел и не им дадоха никаква храна. Условията бяха още по-чудовищни. В лагера имаше хиляди други пленници и разлагащите се трупове привличаха милиони мухи.