Джон Гришэм - Разплата

Японските щикове бяха дълги седемдесет сантиметра, а острието им — към четиридесет. Заедно с щика сто и трийсет сантиметровата пушка „Арисака“ осигуряваше на японския войник своеобразно копие с дължина два метра. Редниците се гордееха с щиковете си и изгаряха от желание да ги използват. Когато някой пленник залитнеше и паднеше, бързо го смушваха в задника, за да го накарат да стане. В противен случай го пронизваха и го зарязваха в канавката, където кръвта му изтичаше.

Пийт крачеше с наведена глава и примижаваше, за да избегне прахоляка. Освен това наблюдаваше пазачите, които изчезваха и после внезапно се материализираха. Някои, изглежда, им съчувстваха и не бяха склонни да ги бият и ритат, но на повечето жестокостта им доставяше удоволствие. Всичко можеше да ги разяри. Както бяха кротки и сериозни, изведнъж подивяваха от гняв. Биеха пленниците с юмруци, ритаха ги с ботушите си, удряха ги с прикладите на пушките си и ги ръгаха с щиковете си. Наказваха ги, че поглеждат на една или друга страна, че говорят, че се движат твърде бавно, че не отговарят на въпрос, изстрелян на японски, че се опитват да помогнат на свой другар.

Всички бяха подложени на свирепа бруталност, но японците бяха особено безпощадни към филипинците, които смятаха за по-нисша раса. През първите няколко часа от похода пред очите на Пийт бяха убити десет филипински скаути, чиито тела бяха изтикани в канавките и оставени да гният. По време на една почивка той видя преминаваща колона филипинци с белезници на гърба. Те едва смогваха да крачат. Пазачите с удоволствие ги събаряха и ги гледаха как се търкалят в прахта, докато се мъчат да се изправят.

Безсмислено беше да слагаш белезници на военнопленници. В колкото и ужасно положение да се намираха, Пийт се радваше, че не е филипинец.

Докато се мъкнеха под безмилостното слънце, хората започнаха да се обезводняват. Въпреки многобройните проблеми водата беше главният. Жаждата беше най-опасният демон. Телата им реагираха с опит да съхранят течностите си. Хората престанаха да уринират и да се потят. Слюнката им стана лепкава и спояваше езика към зъбите и небцето. Прахолякът и горещината им причиняваха жестоко главоболие, което замъгляваше зрението им. А вода имаше навсякъде: в артезиански кладенци покрай пътищата, в изкуствени кладенци покрай пътищата и шосетата, в чешмите по ферми и край обори, в бълбукащите потоци, които прекосяваха. Пазачите гледаха страданието на пленниците и пиеха дълго от манерките си. Плискаха лицата си да се освежат. Мокреха банданите си и ги подпъхваха под яките.

Когато наближиха овъглените останки на първата полева болница, видяха как много от пациентите се лутат по мръсни халати и зелени пижами и нямат представа какво да правят и накъде да тръгнат. Някои бяха без крайници и се подпираха на патерици. Други бяха с подгизнали от кръв бинтове. Болницата беше бомбардирана преди няколко дни и пациентите още бяха в шок. Когато японският командир ги видя, издаде заповед да бъдат събрани и да се присъединят към похода. Помощта остана забранена и много от болните извървяха съвсем кратко разстояние, преди да рухнат. Изритаха ги встрани и ги зарязаха да умрат.

Когато се натъкнаха на огромно задръстване от японски камиони и танкове, охраната изкара пленниците на голото поле и им заповяда да седнат под палещото слънце. Тази практика щеше да се прочуе като „слънчева терапия“. Докато се пържеха, един американец се опита тайно да пийне възтопла вода от манерката си, с което ядоса пазачите. Те се разкрещяха, започнаха да раздават удари, да вземат манерките им и да ги изливат върху напуканата почва. Пазачът, който изпразни манерката на Пийт, я запокити обратно към него с такава сила, че тя разцепи кожата над дясното му око.

Час по-късно възобновиха похода. Минаваха покрай хора, намушкани с щик, които губеха кръв и умоляваха за помощ. Минаваха покрай тела на мъртви американци. Наблюдаваха с ужас как завличат двама филипински войници от една канавка към средата на пътя, където да бъдат прегазени от танковете. Колкото по-дълго продължаваше походът, толкова повече мъртви и умиращи виждаха в канавките. Пийт се учудваше на способността на мозъка да се приспособява към клането и жестокостта и скоро стигна дотам, че престана да се шокира. Горещината, гладът и лишенията умъртвиха сетивата му. Само че гневът му кипеше и той се закле да отмъсти. Молеше се скоро да намери начин да убие възможно най-много японски войници.