Джон Гришэм - Разплата

По онова време някакъв американски генерал вече беше установил, че само един от десетима войници е в състояние да измине сто метра, да вдигне пушката си и да стреля по врага. От някогашната силна армия, наброяваща осемдесет хиляди войници, бяха останали само две хиляди и петстотин, способни да се сражават. Без храна, боен дух и боеприпаси, без подкрепа по въздух или по море американците и филипинците продължаваха да се бият със сетни сили срещу японците и предизвикваха огромен брой жертви. Само че противникът ги превъзхождаше и по численост, и по въоръжение, затова неизбежното скоро стана реалност.

Докато врагът продължаваше безмилостната си атака, американският командващ генерал Нед Кинг свика своите генерали и полковници, за да обсъдят немислимото — капитулацията. Заповедите от Вашингтон бяха ясни: американските и филипинските сили трябваше да се бият до последния воин. Това може и да звучеше героично, когато се решаваше в някой удобен кабинет във Вашингтон, но генерал Кинг беше изправен пред страховита реалност. Трябваше да реши дали да се предаде, или хората му да бъдат избити до крак. Онези, които все още можеха да се сражават, оказваха отпор, който отслабваше с всеки изминал ден. Японците вече бяха на няколко километра от голяма полева болница с шест хиляди ранени и умиращи войници.

В полунощ на 8 април генерал Кинг събра командирите и каза:

— На зазоряване ще изпратя човек с бяло знаме да уговори условията за капитулация. Смятам, че ако продължим да оказваме съпротива, само ще предизвикаме безсмислена загуба на човешки живот. Една от препълнените ни болници вече се намира точно на линията на вражеското настъпление и е в обхвата на леката им артилерия. Нямаме повече средства за организиран отпор.

Решението беше неизбежно, но въпреки това се прие трудно. Много от присъстващите плачеха, когато се пръснаха да изпълнят дълга си. Генерал Кинг заповяда незабавното унищожение на всичко ценно от военна гледна точка, но запази автобусите, колите и камионите, за да превозят ранените и болните до пленническите лагери.

Генерал Кинг командваше приблизително седемдесет хиляди войници — най-голямата капитулация в американската история.

Пийт научи новината на 9 април и не повярва на ушите си. Той, Сал, Юинг и други войници от Двайсет и шести кавалерийски полк отначало мислеха да изчезнат в пущинака и да продължат да се сражават, но тази стратегия им се стори самоубийствена. Те нямаха сили дори за бягство. Заповядаха им да унищожат всички оръжия и боеприпаси, да изядат каквото намерят, да напълнят манерките си с вода и да се отправят на север да търсят японците. Хората бяха стъписани и съкрушени от предстоящата капитулация на някогашната горда американска армия. Ужасно се срамуваха.

Докато крачеха бавно, обзети от ужас, към тях се присъединяваха и други зашеметени и изпосталели американци и филипинци. Стотици войници се стекоха на пътя и закрачиха към несигурно, но безусловно неприятно бъдеще. Отдръпнаха се да пропуснат товарен камион, пълен с ранени американци. Върху капака седеше редник, стиснал пръчка с бяло знаме. Капитулация. Изглеждаше нереално.

Хората бяха уплашени. Японците имаха славата на жестоки окупатори. Всички бяха чели за техните военни престъпления в Китай — изнасилването на безброй жени, екзекуцията на военнопленници, плячкосването на цели градове. В същото време обаче донякъде се утешаваха с факта, че са американци, поради което попадаха под закрилата на международните закони, забраняващи малтретирането на военнопленници. Нали и Япония беше обвързана с Женевската конвенция?

Пийт, Сал и Юинг останаха заедно, докато се влачеха на север, за да се предадат. Прехвърлиха билото и пред очите им се разкри отвратителна гледка. Японски танкове се бяха строили в редица на една просека и чакаха. Зад тях имаше колона войници. В далечината самолетите продължаваха да бомбардират, оръдията продължаваха да стрелят.

— Хвърлете всичко японско, бързо! — провикна се някой.

Предупреждението беше повторено отново и отново по редиците, почти всички го чуха и светкавично се подчиниха. Японски монети и сувенири полетяха към изкопите. Пийт имаше само три малки консерви със сардини в джобовете си, плюс часовника и брачната си халка, едно одеяло, комплект войнишки прибори и слънчеви очила. Двайсет и един американски долара бяха зашити под платнения калъф на манерката му.

Към тях се приближиха японски войници, които размахваха пушки и крещяха на своя език. Всяка пушка имаше дълъг щик. Насочиха пленниците към едно поле, подредиха ги в редици и им заповядаха да мълчат. Един от японците говореше английски, колкото да издава заповеди. Наредиха им един по един да пристъпват напред и да изпразват джобовете си. Плесниците и юмручните удари бяха нещо нормално, но към джобовете им се нахвърлиха несдържано. Почти всичко беше откраднато или „конфискувано“. Слънчеви очила, фенерчета, фотоапарати, прибори за хранене, одеяла, монети, бръсначи и джобни ножчета.