Джон Гришэм - Разплата

Той не спираше да говори и да насърчава другите да направят още една крачка, да изкачат и следващото възвишение, да издържат още един час. Със сигурност по някое време щяха да ги нахранят и да им позволят да пият вода. На свечеряване ги накараха да излязат от пътя на една просека, където им позволиха да сядат и да лягат. Нямаше и помен от храна или вода, но от почивката се посъвзеха. Стъпалата им бяха целите в мехури, спазми стягаха краката им. Мнозина просто се строполиха на земята и заспаха. Пийт се унасяше, когато избухна врява, пристигнаха нови пазачи и започнаха да ритат пленниците. Заповядаха им да станат и да се наредят в колона. Походът се възобнови в мрака и пленниците куцукаха цели два часа, все недостатъчно бързо, за да останат доволни пазачите.

През първия ден Пийт и хората край него преброиха триста души в своята колона, но броят им се променяше постоянно. Някои падаха и умираха, други бяха убити, към колоната се присъединяваха изостанали по пътя войници или пък тя се сливаше с друга колона. По някое време през нощта — тъй като им бяха отмъкнали часовниците, нямаха представа колко е часът — ги заведоха на една поляна и им заповядаха да седнат. Явно японците също бяха огладнели и беше време за вечеря. След като пазачите се нахраниха, тръгнаха сред пленниците с кофа вода и дадоха на всеки по един малък черпак. Водата беше топла и варовита, но въпреки това безценна. Получиха и топка лепкав ориз. Стори им се по-вкусен и от сочна пържола с пържени картофи.

Докато се хранеха, чуха изстрели откъм шосето и не след дълго стана ясно какво се случва. Бяха настигнати от японските „лешояди“, чиято задача бе да избиват неспособните да продължат.

Храната съживи сетивата на Пийт, макар и само за кратко, и той отново се шокира от произволните убийства на американските военнопленници. Неговото мъчение по време на Похода на смъртта щеше да трае шест денонощия и всяка вечер той и другите слушаха в потрес какво правят „лешоядите“.

След като поспаха няколко часа в едно оризище, отново бяха събудени с крясъци. Строиха ги и ги принудиха да възобновят похода.

След почивката на мнозина им беше трудно да ходят, но вездесъщите щикове ги подтикваха. Шосето гъмжеше от американски и филипински военнопленници.

На разсъмване насреща им се зададе голяма колона от японски войски и артилерия. Шосето се задръсти, затова ги отведоха в полето до малка ферма. Зад някаква барака имаше рекичка, чиято наглед чиста вода бълбукаше по камъните. Ромоленето на водата беше влудяващо. Жаждата им беше мъчителна, за мнозина — непоносима. Един полковник се изправи храбро, посочи към водата и попита дали хората му могат да пият. Пазачът до него го повали в несвяст с приклада на пушката си.

Повече от час пленниците клечаха и слушаха рекичката, докато слънцето изгряваше. Наблюдаваха как колоната преминава сред облаци прахоляк. Охраната се отдалечи и се скупчи край пътя, за да закуси с оризови питки и манго. Докато се хранеха, трима филипински скаути пропълзяха по корем до рекичката и потопиха лица в прохладната вода. Един от пазачите хвърли поглед през рамо, забеляза ги и предупреди останалите японци. Без да продумат, те застанаха на пет-шест метра от рекичката, образуваха импровизиран огневи рубеж и избиха филипинците.

Когато шосето се опразни, на пленниците беше разпоредено бързо да се строят и походът продължи. „Скоро ще има храна“, каза един пазач на Пийт и той за малко да му благодари. Колкото и да го болеше коремът, жаждата го мъчеше много повече. В късната сутрин устата и гърлото му бяха толкова пресъхнали, че не можеше да говори. Никой не можеше и сред пленниците се установи зловещо мълчание. Спряха ги край едно блато и им наредиха да клекнат на слънцето. Позволиха им да се приближат до ръба на вонливата вода и да напълнят манерките си с кафеникаво-черната течност, вероятно примесена с морска вода. Ако не беше смъртоносна, то със сигурност щеше да предизвика дизентерия или нещо още по-лошо, но мъжете въпреки това пиха.

По пладне спряха край някакъв двор и им заповядаха да седнат. Безпогрешно разпознаваемият мирис на готвена храна стигна до пленниците, повечето от които бяха изяли само по една топка ориз през последните трийсет часа. В нещо като шатра готвачи варяха ориз в казани над горящи огньове. Пред погледа на пленниците готвачите добавиха килограми наденица и пилешко и започнаха да разбъркват сместа с дълги дървени черпаци. Зад шатрата имаше заграждение с бодлива тел, където стояха стотина мърляви и изпосталели филипинци — обслужващ персонал, работил за американската армия. Пристигнаха още пазачи и стана ясно, че на това място ще се обядва. Когато поднесоха храната, японците й се нахвърлиха със своите войнишки прибори. Един се приближи към заграждението, вдигна дебела наденица и я хвърли през бодливата тел. Върху наденицата връхлетя цяло гъмжило — с крясъци, дращене със зъби и нокти, боричкане. Пазачът се запревива от смях, останалата охрана също. Беше толкова забавно, че как да го подминеш, затова и други застанаха до оградата от бодлива тел и вдигнаха пилешки кълки и наденички. Филипинците протягаха ръце, умоляваха и се сбиваха безмилостно, когато храната паднеше на земята.