Джон Гришэм - Разплата

Джак Уилсън от Айова стоеше точно срещу Пийт, когато един японски войник му се разкрещя. Джак имаше огледалце за бръснене в джоба си, което за зла беда се оказа произведено в Япония.

— Нипон! — кресна войникът.

Джак не отговори навреме и японецът стовари приклада на пушката си в лицето му. Джак се строполи на земята, а войникът продължи да го удря, докато той не изгуби съзнание. Други започнаха да удрят с юмруци пленниците, а офицерите им се смееха и ги насъскваха. Пийт беше изумен от внезапния изблик на насилие.

Скоро щяха да научат за убеждението на японците, че всяка монета, банкнота или дреболия, попаднала във военнопленниците, със сигурност е отнета от техните мъртви другари. А това изискваше мъст. Неколцина бяха пребити толкова жестоко, че не можеха да помръднат, но отмъщението достигна невъобразимия си апогей, когато един капитан, не от Двайсет и шести кавалерийски полк, изпразни джобовете си. Разярен японски редник му се разкрещя и му заповяда да пристъпи напред. Редникът беше намерил у него няколко йени и буквално откачи. Някакъв японски офицер застана отпред — висок и изпит, с много по-тъмна кожа — и се разкрещя на капитана. Удари го в корема, ритна го в слабините и когато той се свлече на четири крака, Черния японец, както щеше да се прочуе офицерът, извади сабята си с рязко движение, вдигна я над главата си с две ръце и я стовари върху тила на капитана. Главата му отхвърча от раменете и се търкулна на няколко метра. Кръвта рукна обилно, тялото на капитана потръпна за няколко секунди и застина.

Черния японец се ухили и се наслади на изпълнението си. Пъхна сабята обратно в ножницата и изръмжа нещо на другите пленници. Редникът задържа йената и пребърка преспокойно джобовете на капитана. Другите пазачи зарязаха всякаква сдържаност и се нахвърлиха да бият потресените американци.

Пийт се вторачи в отрязаната глава и едва не обезумя. Идеше му да се метне към войника най-близо до него, но това би било самоубийствена постъпка. Пое си дъх в очакване да го ударят. Извади късмет, поне тогава, защото никой не му посегна. По-надолу по редицата друг редник се превъзбуди и зашлеви един от пленниците. Черния японец се приближи към тях, видя още йени и забъхти с юмруци американеца. Когато пак извади сабята си, Пийт отмести поглед.

Две светкавични обезглавявания. Американците изобщо не си бяха представяли подобно нещо. Пийт беше шокиран и отвратен, не можеше да повярва какво се случва. Шокът му щеше да се стопи обаче, когато убийствата се превърнеха в ежедневие.

Пленниците останаха под строй повече от час, докато тропическото слънце прежуряше над голите им глави. Пийт ненавиждаше каската си, затова я заряза, но сега му се искаше да я беше взел. Някои носеха кепета, но повечето нямаха с какво да се предпазват от слънцето. Бяха плувнали в пот и мнозина се изприщиха. Почти всички имаха манерки, но им беше забранено да пият вода. Когато на пазачите им омръзна да ги малтретират, те се оттеглиха на сянка и си дадоха почивка. Танковете най-сетне си тръгнаха. Пленниците бяха поведени обратно към пътя и им наредиха да поемат на север.

Започна Батаанският поход на смъртта.

Крачеха по трима в редица в жегата и прахта. Сал беше отляво на Пийт, а Юинг — от дясната му страна. Когато пътеката свърши, завиха на изток по главния път, който минаваше през южния връх на полуостров Батаан. Срещу тях в подготовка за нападението на Корегидор се движеха безкрайни колони от японски пехотинци, камиони, танкове, теглена от коне артилерия.

Когато охраната не ги чуваше, мъжете не спираха да си говорят. Имаше около две дузини от Двайсет и шести кавалерийски полк. Останалите се бяха пръснали в хаоса около капитулацията. Пийт им нареди да вървят вкупом, доколкото е възможно, по трима в редица, и да си помагат. Хванеха ли ги да си говорят, ги биеха. Просто ей така японците напосоки сграбчваха някого за бърз обиск и нова доза побой. След около пет километра пленниците бяха лишени от всичките си ценни притежания. Пийт получи първата си плесница от един пазач, който му взе сардините.

Крайпътните канавки бяха осеяни с изкорубени камиони и танкове, запалени от американците и филипинците предишния ден, за да станат непотребни. На едно място подминаха огромна купчина конфискувани дажби, които просто си стояха ей така. Никой обаче не споменаваше за храна и войниците, повечето от които изтерзани от недохранване, гладуваха мъчително. Започнаха да припадат на палещата жега. Бързо се научиха, че не е разумно да си помагат. Щиковете на охраната намушкваха всеки, който спреше да подкрепи друг.