Джон Гришэм - Разплата

Беше лъжа. Тихоокеанският флот беше пострадал жестоко при нападението над Пърл Харбър и нямаше с какво да пробие японската блокада. Филипините бяха изцяло изолирани. Вашингтон го знаеше, Макартър също.

Докато гладуваха, войниците се хранеха с всичко, което се движи. Ловяха карабао — филипинските водни биволи. Жилавото и твърдо месо трябваше да се накисва и вари в солена вода и да се чука силно, за да може да се сдъвче. Обикновено го консумираха с каша от гнил ориз. Когато биволите намаляха, започнаха да убиват коне и мулета, но кавалеристите от Двайсет и шести полк отказваха да ядат любимите си животни.

Прегладнелите войници ловяха диви прасета, горски гущери, дори гарвани, екзотични птици и змии, включително кобри, каквито имаше в изобилие. Каквото и да убиеха, пускаха месото в общ казан и варяха яхния. През февруари на Батаан не остана нито едно манго или банан, а хората ядяха дори трева и листа. Полуостровът беше заобиколен от Южнокитайско море, прочуто с изобилието си от риба. Оказа се обаче невъзможно да я ловят. Беше чисто самоубийство да се опитват да влязат във водата.

Недояждането беше повсеместно. В началото на март физическото състояние на войниците беше толкова влошено, че те не бяха в състояние да патрулират, да правят обсади и да предприемат нападения. Загубата на тегло беше потресаваща — всеки беше отслабнал с петнайсет-двайсет килограма.

На 11 март Макартър получи заповед от Вашингтон и избяга от Корегидор със семейството и висшите си офицери. Пристигна благополучно в Австралия, където установи командването си. Макар да не беше извършил никакви бойни подвизи и да беше изоставил армията си, Макартър получи Медала на честта за смелата отбрана на Филипините.

Измършавелите войници, който той заряза на Батаан, нямаха сили да воюват. Ставите им бяха отекли, венците им кървяха, стъпалата и ръцете им се вдървяваха, имаха ниско кръвно, загуба на телесна топлина, тресяха се и страдаха от толкова сериозна анемия, че мнозина не можеха да ходят. Недохранването скоро предизвика силна дизентерия и диария, чак до припадък. Батаан беше провинция, където дори в мирно време имаше малария, а войната снабди комарите с безброй нови мишени. След ухапване мъжете получаваха треска, обливаха се в пот и на моменти ги полазваха студени тръпки. В края на март хиляди бяха заразени с малария. Повечето офицери се разболяха.

Един генерал доложи, че само половината войници са годни за сражение. Другата половина били „толкова болни, прегладнели и изтощени, че никога не биха удържали позиция и не биха осъществили нападение“.

Хората започнаха да се съмняват в обещанията за подкрепления и спасение. Всяка сутрин постовите оглеждаха Южнокитайско море за конвои, но такива нямаше, разбира се. В края на февруари президентът Рузвелт се обърна към нацията в една от прочутите си радиоречи. Осведоми американския народ, че японците са блокирали Филипините и че „пълното обкръжаване“ не позволява да бъдат изпратени „съществени подкрепления“. А тъй като Съединените щати водели война на два широки фронта, страната била принудена да концентрира сраженията в „други области, не на Филипините“.

Войниците на Батаан също го слушаха по радиостанциите си на къси вълни в своите окопи и танкове и така узнаха истината. Избавление нямаше да има.

Семейство Банинг не получаваха никакви писма от Пийт близо два месеца. Знаеха, че той е на Батаан, но нямаха представа колко тежко е положението. И те чуха речта на президента и за пръв път заподозряха мащабите на надвисналата опасност. След радиопредаването Стела избяга в стаята си и плака, докато заспа. Лайза и Джоуел останаха будни до късно, разговаряха за войната и напразно се опитваха да намерят причина за оптимизъм.

В началото на неделната служба Декстър Бел винаги споменаваше имената на мъжете и жените от окръг Форд, които воюваха в далечни земи, и списъкът нарастваше с всяка изминала седмица. Той произнасяше дълга молитва за тяхното здраве и благополучното им завръщане. Повечето все още преминаваха обучение и тепърва щяха да влязат в битка. Пийт Банинг обаче беше на страховито място и получаваше повече молитви от другите.

Лайза и Флори се стараеха да показват храброст. Бяха във война и близките на войниците из цялата страна живееха в страх. Осемнайсетгодишно момче от Клантън беше загинало в Северна Африка. Не след дълго хиляди американски семейства щяха да получат новината, от която се ужасяваха.