Джон Гришэм - Разплата

Без коне Двайсет и шести кавалерийски полк престана да съществува като бойна единица. Войниците му бяха разпределени в други части и им възложиха да вършат необичайни за тях неща. Пийт попадна в пехотата, където му връчиха лопата да се окопае — един от хилядите окопи по дългата двайсет километра линия в южната част на Батаан. Всъщност това беше последната защитна линия. Ако японците я пробиеха, американците и филипинците щяха да бъдат изтласкани до върха на полуострова и разгромени в гръб откъм Южнокитайско море.

През март водеха боеве, когато японците затегнаха примката около Батаан. Прегрупираха се и се снабдяваха с пресни провизии. Американците и филипинците съзнаваха неизбежното и се окопаваха още по-дълбоко.

Денем Пийт и другарите му правеха бункери и защитни укрепления, макар да им беше трудно да работят. Бяха болни и гладни. Пийт смяташе, че е отслабнал най-малко с двайсет килограма. През десетина дни пробиваше нова дупка на колана си. Засега бе успял да се предпази от маларията, но беше въпрос на време да се зарази. Получи два леки пристъпа на дизентерия, ала се възстанови бързо, когато един от лекарите намери отнякъде малко камфоров опиат. Нощем Пийт спеше върху одеяло до окопа си с пушката отстрани.

В окопа вдясно от неговия беше Сал Морено, корав сержант от Лонг Айланд с италианско потекло. Сал беше градско момче от голямо и колоритно семейство, с което бяха свързани многобройни забавни истории. Беше се научил да язди във фермата, където работеше чичо му. След няколко стълкновения със закона Сал се бе записал в армията и се бе озовал в Двайсет и шести кавалерийски полк. Маларията едва не го отнесе, но Пийт намери хинин на черно и му помогна да я пребори.

От лявата страна на Пийт беше окопът на Юинг Кейн, младеж с аристократично потекло от Вирджиния, завършил с отличие Военния институт на щата също като баща си и дядо си. Юинг яздеше понита още от тригодишен и беше най-умелият ездач в полка.

Ала вече нямаха коне и много съжаляваха, че са понижени до пехотинци. Часове наред разговаряха, а любимата им тема беше храната. Пийт описваше в захлас ястията на Нинева: крехки пържоли от отгледани във фермата му животни, пушени ребра, пържена бамя, пържено пиле, пържени зелени домати, картофи, изпържени в мас, пържена тиква, пържено какво ли не. Сал се дивеше на тази толкова мазна кухня. Юинг описваше вкуснотии като вирджинската пушена шунка, ястия от фазани, гълъби, пъдпъдъци и яхнията брунсуик. И двамата обаче бяха аматьори в сравнение със Сал, чиято майка и баба готвеха неща, за които другите двама не бяха чували. Лазаня, пълнени маникоти, спагети болонезе, скалопини от свинско с оцет балсамико, брускети с домати и чесън, пържена моцарела и тъй нататък. Специалитетите сякаш нямаха край и отначало двамата заподозряха, че Сал преувеличава. Той обаче разказваше с такива подробности, че устите им се пълнеха със слюнка. Уговориха се да се срещнат в Ню Йорк след войната и просто да се тъпчат с италиански деликатеси.

Понякога успяваха да се посмеят и да помечтаят, но бойният дух беше нисък. Войниците на Батаан обвиняваха Макартър, Рузвелт и всички останали във Вашингтон, че са ги изоставили. Бяха огорчени и нещастни и повечето не сдържаха оплакванията си. Други им се сопваха да млъкват и да престанат да мрънкат. Оплакванията с нищо не подобряваха тежките условия, в които живееха. Нерядко виждаха някой да плаче в окопа си или друг да превърти и да се залута безцелно. Пийт запази здравия си разум, като мислеше за Лайза и децата, за пикантните гозби на Нинева и за зеленчуците в градината на Еймъс. Отчаяно копнееше да им пише писма, но нямаха хартия, моливи и поща. Бяха напълно откъснати от света. Пийт всеки ден се молеше за семейството си и настояваше пред Бог да ги закриля, когато той си отиде. Смъртта му беше сигурна — от глад, от болест, от бомба или куршум.

Докато японската пехота си почиваше, японската артилерия и авиация не им даваха мира. Имаше затишие, но нямаше спокойни дни. Опасността винаги дебнеше наблизо. Всяка сутрин пикиращи бомбардировачи ги атакуваха здраво, а когато самолетите изчезнеха, започваха да хвърчат снаряди.

В края на март близо до американските позиции бяха разположени 150 големи оръдия, които подеха неистов обстрел. Атаките не спираха денонощно и резултатът от тях беше унищожителен. Много американци и филипинци бяха разкъсани на парчета в окопите си. Бункери, които мислеха за бомбоустойчиви, рухваха като сламени бараки. Жертвите бяха потресаващо много, а полевите болници бяха претъпкани с ранени и умиращи. На 3 април, след триседмичен непрекъснат обстрел, японската пехота и артилерия ги нападнаха през зейналите пробойни. Когато американците и филипинците отстъпваха, офицерите им се опитваха да ги върнат на отбранителни позиции, които след броени часове отново биваха завземани. Планираха контраатаки и се мъчеха да ги проведат, но японските войски имаха значително надмощие и разгромяваха всяка една.