Джон Гришэм - Разплата

Когато Макартър най-сетне издаде заповед за нападението, бомбардировачите на Бриъртън бяха във въздуха и нямаха достатъчно гориво. Незабавно кацнаха заедно с ескадрилите изтребители. В единайсет и половина всички американски самолети бяха на земята за презареждане и въоръжаване. Наземните екипи работеха като обезумели, когато първите японски бомбардировачи полетяха към тях в идеална формация. В единайсет и трийсет и пет те прекосиха Южнокитайско море и пред погледа им се появи летище „Кларк“. Японските пилоти бяха изумени. Под тях имаше шейсет бомбардировача В-17 и изтребители, подредени в спретнати редици по пистите. В единайсет и четиридесет и пет започна безмилостната бомбардировка на летище „Кларк“ и за някакви си минути американската военновъздушна част бе почти напълно унищожена. Подобни нападения протичаха едновременно и на други летища. По причини, които завинаги щяха да останат необясними, американците бяха заловени неподготвени. Нанесените щети бяха неизмерими. Без военновъздушни сили, които да защитават и да вдъхват увереност на войската, и без очаквано подкрепление Битката за Филипините беше предрешена броени часове след като започна.

Японците бяха уверени, че ще завладеят островите за трийсет дни. На 22 декември четиридесет и три хилядна елитна войска дебаркира на различни места и разби съпротивляващите се там сили. През първите дни от нападението като че ли самоувереността им бе основателна. Само че благодарение на своята безпримерна храброст и упорство американските и филипинските военни части, лишени от всякаква надежда за спасение или подкрепление, удържаха атаките четири жестоки месеца.

Малко след нападението по суша на 22 декември Отряд В получи заповед да тръгне на север, където проведе разузнавателна мисия за пехотата и артилерията и участва в няколко тилови сражения. Командир на отряда на Пийт беше лейтенант Едуин Рамзи, любител на конете, доброволец в полка, защото бе научил, че „имат отличен клуб по поло“. Лейтенант Банинг бе заместник-командир.

Дните им минаваха на седлото, докато обикаляха бързо полуострова, наблюдаваха придвижването на врага и преценяваха силата му. Веднага стана ясно, че японските сили ги превъзхождат многократно по численост, подготовка и въоръжение. За завземането на островите използваха фронтовите си дивизии от калени в битки ветерани, които се сражаваха вече почти десетилетие. Тъй като контролираха небето, японските военновъздушни сили можеха да бомбардират и обстрелват на воля. За американците на земята най-страховитият звук беше воят на изтребителите „Зеро“, които стреляха точно над върховете на дърветата със своите двайсетмилиметрови оръдия и седеммилиметрови картечници и покосяваха всичко, което се движи по земята. Укриването от японските изтребители се превърна в ежедневен, дори ежечасен ритуал. За кавалеристите беше още по-трудно, защото трябваше да намерят окоп не само за себе си, но и за конете си.

По здрач се прибираха в лагера, хранеха и пояха животните. Всяко военно подразделение беше добре подсигурено с готвачи, ковачи и дори ветеринари. След вечеря, когато сраженията утихнеха и войниците едва се държаха на крака, те четяха пощата си от дома и пишеха писма. Преди нападението и последвалата морска блокада пощата беше относително надеждна. В края на декември обаче започна сериозно да закъснява.

В седмицата преди Коледа Пийт получи кашонче с големината на кутия за обувки, пълно с писма и пощенски картички от семейството му, от църквата и едва ли не от всички свестни жители на Клантън. Десетки писма и картички, които той прочете без изключение. А писмата от Лайза и децата препрочете толкова пъти, че ги наизусти. На близките си Пийт описваше островите, коренно различни от планинските райони на Северен Мисисипи. Описваше и еднообразния живот в армията. Никога не представяше положението като опасно. Нито веднъж не използва думи, които можеха да им вдъхнат дори капка страх. Японците скоро щяха да нахлуят или вече бяха нахлули и щяха да бъдат отблъснати от американските войници и техните филипински другари.

На 24 декември Макартър задейства предвоенния план за оттегляне на войската на полуостров Батаан за последна съпротива. Победата беше малко вероятна и генералът го знаеше. Целта на американците беше да се окопаят на Батаан и да удържат японците възможно най-дълго, за да забавят други техни нашествия на тихоокеанските фронтове.