Джон Гришэм - Разплата

Защитата на Филипините бе поверена на генерал-майор Дъглас Макартър. През юли 1941 г. президентът Рузвелт убеди Макартър да се върне на активна служба и да поеме командването на американските сили в Далечния изток. Той установи щаба си в Манила и се зае с огромната задача да защитава Филипините. Живял бе в страната дълги години и я познаваше добре, освен това бе осведомен за отчайващото й положение в момента. Генералът многократно предупреждаваше Вашингтон за японската заплаха. Думите му бяха чути, но не се взеха мерки. Предизвикателството да вдигне армията на бойна нога изглеждаше непреодолимо, а и времето бе извънредно кратко.

След като пое командването, генералът незабавно поиска още войска, въоръжение, самолети, кораби, подводници и продоволствия.

Вашингтон обеща всичко, но достави съвсем малко. През декември 1941 г. отношенията с Япония се влошиха, а американската армия на Филипините наброяваше 22 500 души, половината от които бяха добре обучените подразделения на Филипинските скаути — елитни части, съставени от американци от филипински произход и от малцина местни. Още 8500 американски войници пристигнаха с кораби. Макартър мобилизира редовната филипинска армия — неопитна сбирщина от дванайсет пехотни дивизии, поне на хартия. Ако се брояха всички, облечени с някакво подобие на военна униформа, Макартър разполагаше с около 100 000 души под свое командване, повечето от които необучени и нечували вражески изстрели.

Състоянието на филипинската армия наистина бе плачевно. Основният състав, местните филипинци, бяха въоръжени с пушки и картечници от Първата световна война. Артилерията им бе старомодна и неефективна. Повечето боеприпаси се оказваха дефектни. Тренировъчните полигони се брояха на пръсти. Малцина имаха прилична екипировка. Стоманените каски бяха толкова малобройни, че филипинците си изработваха импровизирани от кокосови орехи.

Военновъздушните сили на Макартър наброяваха няколкостотин самолета, като почти всички бяха стари машини, които никой друг не искаше. Той многократно молеше за още самолети, кораби и подводници, но такива или нямаше, или ги изпращаха другаде.

Пийт пристигна в Манила в Деня на благодарността и пътува с камион за доставки до Форт Стотсънбърг, на стотина километра северно от столицата. Там се присъедини към Отряд В на Двайсет и шести кавалерийски полк. След като представи заповедта си на командващите офицери, му определиха легло в казармата и го отведоха в конюшнята да си избере кон.

По онова време в Двайсет и шести кавалерийски полк имаше 787 редници и сержанти, повечето опитни филипински скаути, и 55 американски офицери. Беше последното останало напълно оперативно кавалерийско подразделение, прекрасно обучено и прочуто със своята дисциплина. Пийт прекара първите дни на седлото на най-новия си другар — тъмнокестеняв породист кон, който се казваше Клайд. Полото беше популярно в полка и се използваше като част от обучението. Макар да беше го позабравил, Пийт бързо възвърна ездаческите си умения и с удоволствие участва в игрите. Напрежението обаче растеше с всеки изминал ден и полкът, както и всички военни сили на острова усещаха колко сериозно е положението. Беше просто въпрос на време японците да атакуват.

В ранните часове на 8 декември радистите на Филипините чуха първите новини за нападението над Пърл Харбър. Играта бе свършила, започваше войната. Всички американски части и технически съоръжения получиха заповед за бойна готовност. Съгласно отбранителната стратегия за Филипините командирът на военновъздушните сили генерал Луис Бриъртън вдигна под тревога авиацията. В пет сутринта Бриъртън пристигна в щаба на Макартър в Манила, за да поиска разрешение да осъществи удар с бомбардировачи В-17 над японските летища на Формоза, отдалечени на триста и двайсет километра. Началник-щабът на Макартър отказа среща с главнокомандващия с обяснението, че е твърде зает. Предвоенният план бе ясен и отрепетиран и изискваше такова нападение незабавно, но окончателната заповед трябваше да издаде Макартър. Той обаче не предприе нищо. В седем и петнайсет Бриъртън се върна в щаба и отново помоли за среща с генерала. Отново го отпратиха и му казаха да чака заповеди. Дотогава японските разузнавателни самолети вече бяха забелязали и докладвали, че около щаба на Бриъртън се събират вражески самолети. В десет сутринта Бриъртън, обезумял от гняв, отново настоя да се види с Макартър. Отказана му бе среща, но му бе заповядано да се подготвя за нападение. Час по-късно той вдигна бомбардировачите си във въздуха, за да ги предпази от японско нападение. Те започнаха да кръжат над островите без бомби.