Джон Гришэм - Разплата

Докато влакът набираше скорост, пазачите отвориха вратите на три от вагоните, за да проветрят. Хората се сборичкаха за място край вратата. Един дори скочи и се приземи върху купчина камъни. Повече не помръдна.

По време на тричасовото пътуване влакът мина през няколко градчета. Жителите бяха наизлезли покрай релсите и подхвърляха храна към отворените вагони. Машинистите бяха филипинци и намалиха скоростта, та хората да уловят каквото могат. Почти цялата храна бе споделена.

Когато влакът най-сетне спря, пленниците се изсипаха на перона. Все още живите получиха заповед да издърпат мъртвите. Натрупаха телата като клади покрай релсите. Десетки филипинци ги чакаха с храна и вода, но пазачите ги заплашиха. Пленниците изминаха стотина метра, после ги насочиха към полето за поредната едночасова слънчева терапия. Земята беше непоносимо нагорещена.

Вече знаеха, че ги водят към лагера „О’Донъл“, където условията със сигурност щяха да бъдат по-добри. Когато започнаха единайсеткилометровия преход, стана ясно, че мнозина няма да стигнат. Пийт предвиждаше масова гибел за по-немощните, но пазачите бяха сменили стратегията и вече позволяваха на пленниците да си помагат. Само че малцина имаха достатъчно сили да съдействат и жертвите започнаха да падат още на първия километър. Местните вече бяха свикнали да виждат пленници, затова бяха скрили шишета с вода и манго покрай черния път. Пазачите трошаха и избутваха колкото се може повече от тях, но ставаха и чудеса. Пийт намери шише с чиста вода и го изпи, без да го заловят. Вярваше, че дължи живота си на добрината на непознат филипинец. Когато човекът пред него припадна, Пийт повдигна костеливото му тяло, обхвана рамото му с ръка, каза му, че е стигнал до тук и че няма да умре, и го мъкна със себе си останалите девет километра.

За пръв път зърнаха лагера „О’Донъл“ от върха на едно възвишение. Пред очите им се ширеше група стари постройки, оградени с километрична лъскава бодлива тел. Кулите на пазачите се издигаха зловещо, до една увенчани гордо с японското знаме.

Пийт щеше да запомни този миг. Скоро щеше да си даде сметка, че ако е знаел за ужасите, които го очакват в „О’Донъл“, е щял да скочи от влака и да хукне като безумец, докато не го спре някой куршум.

Преди войната използваха „О’Донъл“ като временна база на филипински гарнизон от около двайсет хиляди души. След малка реконструкция японците превърнаха базата в най-големия си лагер за военнопленници. Заемаше площ от шестстотин акра оризища и шубраци и беше разделен на няколко големи квадратни заграждения. В тях имаше казармени бараки, разположени в редици — някои разнебитени, други недовършени. След падането на Батаан около шейсет хиляди пленници, от които десет хиляди американци, бяха наблъскани в порутения армейски форт. Водата не достигаше, както и тоалетните, лекарствата, болничните легла, готварските печки и хранителните запаси.

Пийт и другите оцелели влязоха, куцукайки, през източната порта заедно със стотици други хора, които се стичаха към „О’Донъл“ от целия остров. Посрещнаха ги пазачи с колосани бели ризи, които размахваха тояги, изработени като че ли специално за побой над невъоръжени и съкрушени хора. Изгарящи от нетърпение да впечатлят новопристигналите със своята строгост, пазачите започнаха да ги бъхтят напосоки и да крещят заповеди на развален английски, които никой не разбираше. Напълно излишно. Пленниците се бяха нагледали на прояви на насилие и никак не се впечатлиха, освен това не им бяха останали сили и воля да се съпротивляват. Натириха ги към широк плац и им наредиха да застанат мирно в прави редици. Пържеха се на слънце, докато продължаваха да пристигат хора. Отново ги претърсиха, като че ли бяха имали възможност да задигнат нещо ценно пътьом.

Един час по-късно пред главната сграда, която служеше за комендантство, настана оживление. Началникът наперено излезе да ги посрещне с нелепа униформа, която се състоеше от широки къси панталони и ботуши за езда до коленете. Беше смешен дребосък, който си придаваше огромна важност.

Започна да крещи, а злочестият филипински преводач се мъчеше да му насмогва. Комендантът най-напред ги осведоми, че не са почтени военнопленници, а страхливи затворници, защото са се предали — непростимо прегрешение. И понеже са страхливци, няма да се отнасят към тях като към истински войници. Заяви, че много би искал да ги изтрепе, но спазвал кодекса на честта на истинския воин, а той винаги проявявал милост. Ако обаче не спазвали правилата в лагера, с удоволствие щял да ги екзекутира. След това пое креслива и празнословна тирада по расови и политически въпроси, според която японците, разбира се, превъзхождаха останалите, защото бяха спечелили войната, бяха победили своя неизменен враг Америка и така нататък. Понякога преводачът изоставаше и очевидно си измисляше, докато комендантът изчакваше блестящите му думи да бъдат преведени на английски.