Джон Гришэм - Разплата

Умираха от глад. Като се добави и фактът, че повечето бяха гладували четири месеца на полуостров Батаан, хранителният режим в „О’Донъл“ наистина бе смъртоносен, при това нарочно, защото на Филипините имаше предостатъчно храна, както и вода.

Гладът обостряше заболяванията им. Всеки страдаше от нещо, било то малария, денге, скорбут, бери-бери, жълтеница, дифтерия или пневмония, или пък комбинация от няколко неща. Половината имаха дизентерия още при пристигането си. Офицерите организираха групи, които да изкопават отходни ями, но те бързо се пълнеха и преливаха. Липсата на лекарства и жалката храна бързо превърнаха дизентерията в епидемия. Целият лагер смърдеше като огромна клоака.

Пийт беше прекарал два леки пристъпа на дизентерия след Коледа, но тогава един лекар му даде камфоров опиат. На втория ден от престоя си в „О’Донъл“ внезапно се задъха и се почувства изтощен. Появиха се и предупредителни признаци и подобно на всички пленници той няколко часа се мъчеше сам да си постави диагноза. Чудеше се кое заболяване ще го връхлети. Когато започнаха коремните спазми, заподозря, че е дизентерия. При първата кървава диария вече беше сигурен.

Новият му приятел Клей Уомплър, каубой от Колорадо, беше картечар в Трийсет и първи полк. Клей спеше до Пийт в бараката и с негова помощ той отиде в болницата да потърси камфоров опиат, но толкова много хора имаха нужда от него, че в лагера не беше останала и капка. Клей беше добросъвестна медицинска сестра и се шегуваше, че с радост се грижи на Пийт, защото очаква да му се реваншира, ако и него го тръшне проклетата болест.

На третия ден Пийт изпита облекчение, когато установи, че сегашният пристъп на болестта не е толкова жесток като много други, на които беше ставал свидетел. Дизентерията убиваше много хора. Но през нощта той се събуди плувнал в пот, разтърсван от студени тръпки. Беше виждал достатъчно болни от малария, за да познава признаците.

Оцелелите от Двайсет и шести кавалерийски полк бяха настанени в североизточната част на лагера, възможно най-далече от Пийт. Когато полкът отстъпи на полуостров Батаан, все още беше непокътнат и действащ, с четиридесет и един американски офицери и около четиристотин филипински скаути. В началото на обсадата обаче кавалерията се оказа неефективна в опасните тропически гори, а конете станаха необходими за друго, когато гладът се превърна в основен враг. На 9 април, деня на капитулацията, Двайсет и шести полк изгуби четиринайсет офицери и около двеста скаути. В лагера „О’Донъл“ трийсет и шест американци бяха заедно, сред които Сал Морено и Юинг Кейн. За шестима от изчезналите знаеха, че са мъртви, включително Пийт Банинг. Други бяха избегнали пленничеството и още бяха на свобода — един от тях беше лейтенант Едуин Рамзи, командващ последната кавалерийска атака в Моронг. Рамзи се беше отправил към планината, където щеше да организира партизанска армия.

Командир на Двайсет и шести кавалерийски полк беше майор Робърт Тръмпет, възпитаник на „Уест Пойнт“ от Мериленд. Беше пристигнал в „О’Донъл“ два дни преди Пийт и се беше заел да организира хората си, за да си оказват подкрепа. И те като всички останали бяха гладни, обезводнени, изтощени, страдащи от рани и болести, най-вече денге и малария. Бяха оцелели след Похода на смъртта, значи трябваше да преживеят и лагера. Тръмпет изготви списък на шестимата, загинали в бой или по време на похода, и успя да го предаде на адютанта на генерал Нед Кинг. Генералът беше помолил всички командири да го направят, за да бъдат уведомени семействата.

От шестимата четирима бяха паднали в битка, като за двама се знаеше и че са погребани. Пийт и още един лейтенант бяха умрели по време на похода и телата им никога нямаше да бъдат намерени.

Генерал Кинг помоли коменданта да предаде имената на мъртвите и пленените на американската администрация, която работеше под домашен арест в Манила. Отначало комендантът на лагера отказа, но впоследствие промени решението си, когато му заповядаха отгоре. Японците се гордееха с огромния брой американски жертви и искаха той да бъде разгласен.

Болницата се състоеше от няколко паянтови наколни постройки. Имаше пет отделения, дълги бараки без легла, одеяла и чаршафи. Пациентите лежаха рамо до рамо на пода, някои със силни болки, други в кома, трети вече мъртви. В управляеми условия болницата преспокойно можеше да побере двеста пациенти. В края на пролетта там имаше осемстотин души на пода в очакване на лекарства, които нямаше да пристигнат. Повечето от хората щяха да умрат.