Джон Гришэм - Разплата

В този момент наистина нямаше значение как е умрял. Шокът замъгляваше подробностите. Ужасната истина беше, че Пийт Банинг е загинал и повече никога няма да го видят. Съпруг, баща, глава на семейство, приятел, брат, съсед и виден гражданин. Много хора щяха да споделят болката им. Дълго плакаха, а когато офицерите нямаше какво повече да им кажат, поднесоха съболезнованията си за пореден път и си тръгнаха.

Лайза искаше да се качи в спалнята си, да заключи вратата, да се пъхне под завивките и да плаче. Само че това беше себично, не можеше да го направи. Имаше две деца, които се нуждаеха от нея повече от всякога, затова колкото и да й се искаше да се строполи, обляна в сълзи, тя изпъна гръб и предприе първата стъпка.

— Джоуел, качи се на пикапа и отиди у Флори. Докарай я тук. Пътьом се отбий и кажи на Нинева. Поръчай на Джуп да обиколи на кон негрите и да им каже.

Новината се разпространи доста бързо и след час предният двор се задръсти от автомобили и пикапи. Лайза би предпочела да прекара първата нощ в кротък траур само с децата си и Флори, но в провинциалния Юг не правеха така. Декстър и Джаки Бел пристигнаха с първата група и прекараха известно време насаме със семейство Банинг. Той прочете откъси от Библията и отправи молитва. Лайза обясни, че не са готови да посрещнат добронамерената тълпа, и семейството се уедини в спалнята й, а Декстър тихо помоли хората да дойдат по-късно. В десет часа те продължаваха да прииждат.

В Клантън не говореха за нищо друго. В осем часа на следващата сутрин Декстър отвори методистката църква за познатите на Пийт, които биха искали да се отбият да се помолят.

В първите часове след трагедията се обсъждаше най-вече, че той е безследно изчезнал, а не официално обявен за мъртъв и следователно има надежда. Това вдъхнови приятелите и съседите на Пийт да се молят за него дълго и пламенно.

По-късно сутринта Декстър и Джаки пак отидоха у семейство Банинг да поседят с Лайза и децата, които още не бяха в състояние да приемат съболезнования. Пасторът отново помоли хората да си тръгнат и те го послушаха. Пристигаха обаче още коли, носеха кексове, пайове, яхнии — храна, от която никой не се нуждаеше, но така повеляваше традицията. Тихо разменяха няколко думи с Декстър и след като разбираха, че няма да ги пуснат да прегърнат Лайза и да поплачат с нея, безшумно си тръгваха.

Лайза реши да няма служба в памет на Пийт. Имаше вероятност съпругът й все още да е жив, затова тя и децата щяха да се съсредоточат над това и да не обръщат внимание на лошите новини. Поне щяха да се опитат. След няколко дни Лайза започна да се вижда с някои близки приятели, Джоуел и Стела също. Шокът постепенно намаля, но болката си оставаше все така мъчителна.

Установиха си навици, за да продължат да живеят нормално. Закусваха и вечеряха заедно, често с Нинева, което беше новост. Всеки уикенд Декстър Бел пристигаше към десет часа за кратка служба — откъс от Библията, няколко утешителни думи и старателно обмислена молитва. Джаки също идваше понякога, но обикновено той беше сам.

Две седмици след като получиха новината, Флори заведе Стела и Джоуел в Мемфис за няколко дни. Лайза настоя да заминат, за да се откъснат от печалната къща и да се разведрят. Флори имаше ексцентрични приятели в Мемфис, способни да накарат всеки да се усмихне. Тя и децата отседнаха в хотел „Пийбоди“. Стаята на Джоуел не беше далече от онази, в която беше заченат, макар че той никога нямаше да го узнае.

По време на отсъствието им Декстър Бел идваше всеки ден за сутрешна служба. Двамата с Лайза седяха в дневната и разговаряха тихо. Нинева чуваше всяка дума от кухнята.

Камфоровият опиат от черния пазар подейства и дизентерията на Пийт постихна, но не отмина напълно. Маларията също не го оставяше. И така се справяше, но понякога студените тръпки и треската го поваляха на земята, където се тресеше от глава до пети в прахта. Халюцинираше и си мислеше, че се е върнал у дома.

Двамата с Клей седяха в сянката, която хвърляха бараките, и наблюдаваха процесията от трупове, отнасяни към гробището. В края на април ежедневно умираха по двайсетина американци. През май станаха около петдесет. През юни — сто.

Смъртта беше навсякъде. Живите мислеха за нея, защото виждаха мъртвите тела. Мислеха за смъртта, защото и те бяха изправени пред нея. С всеки изминал ден гладуваха повече и наближаваше моментът, когато щяха да припаднат и повече нямаше да се свестят. Върлуваха епидемии, които не можеха да се овладеят. Неизбежно беше някоя от десетките болести да ги покоси всеки момент и да донесе безславна, жалка смърт.