Джон Гришэм - Разплата

Насочиха ги към един пристан и чакането започна. Пристигна група от друг лагер и плъзна слухът, че „Червеният кръст“ е договорил размяна на военнопленници и че ще ги транспортират до Австралия, където ще ги освободят. Ала Пийт и хората от „О’Донъл“ вече не вярваха на нищо. Докато чакаха, той оглеждаше товарния кораб — стар и ръждясал, без никакви надписи: нямаше име, регистрационен номер, националност.

Накрая се наредиха на дълга опашка и бавно започнаха да се качват по мостчето. На борда минаха през преградата към предната част и стигнаха до отворен люк и стълба, която водеше към трюма. Пазачите бяха напрегнати и пролайваха заповедите си. Когато Пийт заслиза по стълбата, го лъхна отвратителна воня. Продължи да се спуска и видя потните лица на стотици военнопленници, докарани по-рано. Предстоеше му да научи, че на кораба вече са натоварени около хиляда и двеста души от лагер, северно от Манила. Пазачите ги бяха осведомили, че ще отпътуват за Япония, за да работят във въгледобивните мини.

Трюмовете продължиха да се пълнят и хората започнаха да се задушават. Стояха притиснати рамо до рамо, тяло до тяло, нямаше място да легнат, да седнат, дори да помръднат. Разкрещяха се, заругаха и настана безредие. Пазачите не спираха да тъпчат още хора долу и да удрят с прикладите на пушките си онези, които не искаха да се подчинят. Температурата се покачи до трийсет и осем градуса, пленниците започнаха да губят съзнание, но нямаше къде да паднат. Не след дълго вече умираха.

Император Хирохито бе отказал да подпише Женевската конвенция и от началото на войната в Азия японската армия се отнасяше към военнопленниците като към роби. Поради големия недостиг на работна ръка в страната се роди великият план да транспортират американски военнопленници, които да работят във въгледобивните мини. За целта използваха всеки наличен товарен кораб, колкото и да бе стар и негоден за плаване. Всички кораби бяха мобилизирани да транспортират японски войници до Филипините, след което на тях качваха млади американци за трудовите лагери.

В хода на войната 125 000 войници от съюзническите сили бяха транспортирани в Япония, 21 000 от които умряха на борда на корабите или потънаха с тях. На 6 август 1945 г. четиристотин американски военнопленници се намираха под земята и копаеха въглища в мина близо до Омине, само на 80 километра от Хирошима. Когато пада първата атомна бомба, земята се разтърси мощно и всички разбраха, че това не са ежедневните бомбардировки. Отправиха пламенна молитва това да не е началото на края.

Една от многобройните неточни преценки по време на войната стана причина японците да не построят достатъчно военни кораби, които да превозват войска и припаси. Освен това не успяха да унищожат американската флотилия от подводници на Пърл Харбър и на други места в началото на войната. През лятото на 1942 г. американските подводници бродеха като вълци единаци из Южния Тихи океан и се угощаваха с японски товарни кораби. Японците пък качваха още повече войници на корабите си, за да ги изпращат в битка, и още повече военнопленници, които да транспортират в страната си, за да работят. Товарните им кораби, които постоянно претъпкваха, бяха бавни, стари, леснопроследими и немаркирани.

Наричаха ги „пъклените кораби“. Между януари 1942 г. и юли 1945 г. те осъществиха 156 курса, натоварени с военнопленници за трудовите лагери. Пътуването бе по-ужасяващо от малтретирането, на което американците тепърва щяха да бъдат подложени. Заключени под палубата без храна, вода, светлина, тоалетни и въздух, мъжете припадаха, губеха разсъдъка си и издъхваха.

А тъй като японците не обозначаваха корабите, които само в едната посока транспортираха японски войски, те ставаха лесна плячка за съюзническите подводници и по обратния път. Пет хиляди американски военнопленници, наблъскани в трюмовете им, загинаха от торпеда, изстреляни от сънародниците им.

Корабът на Пийт напусна Манила шест часа след като той се качи на борда. Хората край него вече се задушаваха и крещяха. Пазачите милостиво отвориха страничните отвори и в трюма нахлу свеж полъх. Някакъв полковник успя да убеди един пазач, че хората умират — а каква полза от мъртъв роб? Отвориха люковете и пуснаха пленниците да излязат на палубата, където можеха поне да дишат и да гледат луната. А чистият въздух беше в изобилие. За храна и вода не се говореше. Пазачите стояха с насочени пушки, готови да застрелят всеки, понечил да скочи във водата. Пленниците постоянно мислеха за самоубийство, но никой нямаше сили да се хвърли през борда.