Джон Гришэм - Разплата

От черната вода се разнесе вик, но не на английски. Пийт и Клей се снишиха в лодката и зачакаха. Не след дълго нещо тупна в нея, после се подаде нечия глава. Сграбчиха пазача и го качиха в лодката. И той като повече японци беше дребен, най-много метър и петдесет и шейсетина килограма, а без сабя или пушка изглеждаше още по-дребен.

Нямаше манерка, нямаше раница, нямаше нито храна, нито вода, затова беше просто безполезен японец, който допреди малко беше изтезавал техни другари. Клей го фрасна толкова силно, че му спука челюстта. Двамата с Пийт се редуваха да го удрят и душат, а когато японецът спря да диша, го хвърлиха в морето.

И се почувстваха добре. Макар да бяха гладни и обезводнени и макар да плаваха незнайно накъде, двамата изпитаха огромно удовлетворение. Най-сетне бяха противодействали, бяха пролели кръв, бяха убили враг, бяха обърнали нещата в полза на съюзническите сили. За пръв път от седмици бяха свободни. Не бяха под наблюдението на жестоки пазачи с пушки и щикове. Не копаеха масови гробове. Не бяха сред купчини от трупове.

Пореха водата под ясното звездно небе, без никаква представа коя посока е най-обещаваща. Затова оставиха греблата и спокойното море ги понесе. Южнокитайско море беше пълно с кораби и някой щеше да ги открие още на следващия ден.

Най-напред попаднаха на японска фрегата и щом Пийт разпозна флага, с Клей скочиха от лодката и се скриха отдолу. Японците не обърнаха внимание на празната лодка и дори не забавиха ход. Като че ли плаваха по посока на корабокрушението, вероятно да потърсят оцелели. Пийт и Клей бяха решени да се удавят, но не и да бъдат заловени отново.

След това се натъкнаха на дванайсетметрово рибарско корабче, собственост на филипинец на име Амато и обслужвано от него и двамата му синове — трима от най-милите хора на Земята. Когато разбраха, че Пийт и Клей са американци, веднага ги издърпаха на борда, увиха ги в одеяла и им дадоха първо вода, а после и горещо силно кафе — деликатес, който не бяха опитвали от месеци. Докато Теофило изпусна отчасти въздуха от лодката и я скри, Томас управляваше корабчето, а Амато обсипваше американците с въпроси. Откъде са? Къде са ги държали затворени? Откога? Той имаше братовчед в Калифорния и обичаше Америка. Брат му беше филипински скаут и се криеше в планината. Амато ненавиждаше японците колкото Пийт и Клей.

Накъде се били запътили? Двамата нямаха представа къде се намират, затова нямаха и посока. Амато им обясни, че са на около двайсет мили от сушата. Осведоми ги, че предишната седмица американците са торпилирали още един кораб, пълен с техни войници. Защо го правят, чудеше се филипинецът. Пийт му обясни, че корабите, превозващи военнопленници, нямат никакви отличителни знаци.

Теофило им даде по една купичка горещ варен ориз и пухкавото филипинско хлебче пандесал. Бяха го опитвали преди войната и не им беше харесало особено. Но сега, намазано с масло, им се стори манна небесна. Амато ги предупреди да се хранят бавно, за да не претоварват крехките си тела, а Теофило запече на портативен газов грил филенца от скумрия и млечна риба. Пийт и Клей знаеха, че трябва да се хранят бавно. През последните шест месеца гладът беше станал за тях начин на живот, бяха научили прекалено много за него. Постараха се да не се тъпчат. Пийт почти не сдъвка първата си хапка топла риба, а с усмивка я остави да се спусне в корема му.

Амато имаше договор с японските военни да им предоставя улова си всеки ден, затова беше важно рибарите да си свършат работата. Те наловиха жълтоперест тон, сьомга и червен луциан, докато Пийт и Клей спаха с часове в кабината. Когато се събудиха, хапнаха още ориз и риба и изпиха литри вода. По здрач, докато Томас чистеше палубата и прибираше въдиците, Амато отвори един буркан, пълен с ферментирала оризова бира, и наля в празните им чаши от кафето. Беше горчива и безвкусна, но силна и ги хвана светкавично.

След втората чаша Пийт и Клей се замаяха. Бяха свободни, заситени за пръв път от Коледа и доволно се наливаха с домашен алкохол, който им харесваше все повече с всяка следваща глътка.

Амато живееше в малко рибарско селище в Сан Нарсисо на западното крайбрежие на Лусон. По суша Манила се намираше на четири часа път или на пет-шест в зависимост от пътищата и планинските проходи. По море беше на три часа, а пътят извиваше около полуостров Батаан — последното място, което двамата искаха да виждат. Амато ги предупреди да не припарват в Манила, защото гъмжала от японци.