Джон Гришэм - Разплата

Пийт и Клей прекараха нощта на палубата заедно със стотици други под яркото звездно небе, на което у дома биха се любували. Сега то просто им напомняше колко далече са от свободата.

Явно пазачите бяха инструктирани да убиват само в краен случай. Робският труд беше станал ценен и не беше приемливо мъжете в трюма да измират. На зазоряване вадеха труповете, изтикваха ги нагоре по стълбата и безцеремонно ги погребваха в морето. Пийт ги наблюдаваше как цопват във водата, за кратко се задържат на повърхността, преди да потънат, и след всеки мислеше за майката, бащата и младата му съпруга у дома в Орегон, Минесота или Флорида, които в този момент сигурно се молеха или чакаха писмо. Кога ли някой човек в униформа щеше да потропа на вратата и да разруши целия им свят?

Слънцето се беше издигнало и на палубата нямаше сянка. Нямаше сянка, нямаше храна, нямаше вода и с всеки изминал час изтерзаните мъже се оплакваха все повече на пазачите. Те пък държаха пръст на спусъка и отвръщаха на ругатните на своя си език. Към края на деня и търпимостта беше към края си. Внезапно един военнопленник хукна към перилата, хвърли се и полетя към водата на двайсет и пет метра под тях. Цопна сред градушка от куршуми. Макар да си служеха умело със сабите и щиковете, японците имаха славата на лоши стрелци, затова нямаше как да разберат дали беглецът е уцелен. Все пък продължителният залп предотврати евентуалните нови опити за гмуркане.

Часовете се нижеха, а хората се пържеха на слънце. За да се спасят от горещината, слизаха долу за кратко, но вонята беше толкова силна, че не се задържаха. Повечето бяха болни от дизентерия и пазачите им позволяваха да увисват от въжетата на кърмата и на носа и да се облекчават във водата. Само и само да не го правят на борда.

За щастие, късно следобед на втория ден се скупчиха облаци и закриха слънцето. Заповядаха им да слязат в трюма и обещаха скоро да им донесат храна. Бавно се подредиха на дълги редици, за да забавят слизането в пъкъла, а пазачите като че проявиха съчувствие и не ги притискаха. Спусна се мрак, а нямаше и помен от храна. Внезапно сред пазачите настана паника, след като неколцина се развикаха възбудено без видима причина.

Първото торпедо ги улучи отзад, до машинното отделение. Второто — точно в средата. И двете експлозии разлюляха кораба. Стоманеният му скелет кънтеше и вибрираше. Беше стар кораб, нямаше да издържи дълго и дори Пийт, кавалерист, прекарал целия си живот на сушата, съзнаваше, че потъват. Двамата с Клей приклекнаха на палубата и наблюдаваха как изпадналите в паника пазачи затръшват капаците на люковете и затварят в трюма хиляда и осемстотин американци. Стотина останаха на палубата, внезапно забравени от японците. Корабът потъваше. Всеки трябваше да се спасява сам.

Някакъв военнопленник, по-храбър от другите, се спусна и се опита да отвори единия люк. Пазач го застреля в тила и изрита тялото му настрани. Дотук с героичните пориви.

Трето торпедо събори всички и настана пълен хаос. Охраната започна неистово да откачва гумените лодки и да хвърля спасителни жилетки във водата. Военнопленниците скачаха от кораба в черните води, без никаква представа къде ще паднат. Пийт и Клей се втурнаха към перилата покрай пазач, който беше оставил пушката си, докато се бореше с една спасителна лодка. Пийт инстинктивно грабна оръжието му, застреля го в лицето, метна пушката през борда и със смях полетя след нея.

Разцепи водата, което се оказа болезнено, но пък тя беше топла. Клей падна близо до него и двамата заплуваха кучешката, озъртайки се за нещо, в което да се вкопчат. Водата беше смолисточерна и навсякъде край тях хора крещяха за помощ на английски и японски. Откъм кораба започнаха да се разнасят експлозии и Пийт чу отчаяните викове на затворените в трюма. Опита се да се отдалечи, доколкото му беше възможно с неговите немощни крайници. За секунда като че изгуби Клей и се провикна.

— Тук съм — провикна се в отговор Клей. — Намерих лодка.

Двамата се покатериха в шестместната лодка и когато си поеха дъх, Клей каза:

— Ама ти го застреля онова копеле!

— Да — гордо потвърди Пийт. — И то със собствената му пушка.

Откъм водата чуха японски гласове и се умълчаха. С малките гребла, които намериха в лодката заедно със сигнална ракета, започнаха да гребат неистово, докато пред очите им корабът се килна и взе да потъва. Писъците в далечината бяха зловещи.

Гребаха десетина-петнайсет минути и когато се увериха, че са успели да избягат, престанаха и си починаха. На около деветстотин метра от тях корабът рязко се наклони към кърмата и потъна за броени минути. Заключвайки люковете, пазачите бяха погубили още хиляда и осемстотин болни и изнемощели от глад американски момчета.