Джон Гришэм - Разплата

Беше някъде към 20 юни, но не знаеха точно коя дата е. В кабината нямаше календар, не бяха виждали такъв от месеци. След известно време гладуващият пленник престава да мисли коя дата е. Бяха се предали на 10 април. Пийт беше вървял през полуостров Батаан шест дни. Клей — пет. Бяха прекарали почти два месеца в „О’Донъл“ и сърцето им се свиваше дори само при мисълта за онзи ад. Но бяха оцелели и след битките и капитулацията, и след Похода на смъртта, и след претъпканите вагони и кораби, и след лагера въпреки глада, болестите и смъртта, които никога нямаше да забравят. Бяха удивени от издръжливостта на човешкото тяло и от изобретателността на духа, изправен пред лишения.

Бяха живи! Войната още не беше приключила, но най-лошото несъмнено беше зад гърба им. Вече не бяха пленници и скоро щяха да бъдат на равна нога с враговете си.

Временно решили въпроса с храната, двамата поговориха за съпругите и семействата си. Копнееха да напишат писма и да ги изпратят вкъщи. На сутринта щяха да поговорят за това с Амато.

Хлапе на колело мина по дървения кей — не търсеше нищо, не очакваше нищо. Чу гласове в кабината на едно рибарско корабче и се приближи да чуе. Странни гласове на непознат език. Английски.

Детето отпраши с колелото, прибра се у дома, където майка му го чакаше, и й разказа. Тя се ядоса и го зашлеви през ушите. Ама че особено дете, все разказва някакви измишльотини и преувеличава.

Амато и синовете му пристигнаха на зазоряване, когато пристанището започна да се оживява. Теофило беше най-висок от тримата — може би метър и седемдесет. Дрехите му не ставаха нито на Пийт, който беше метър и осемдесет и пет, нито на Клей, който беше с два-три сантиметра по-нисък. Проблем беше дължината, не ширината. Американците бяха толкова изпосталели, че можеха да увият панталоните му два пъти около кръста си.

Снощи след вечеря Амато беше ходил у свой приятел, който според него беше „най-високият човек в Сан Нарсисо“. Дълго го увещава да му продаде два чифта работни панталони и две ризи, както и два чифта чорапи. Отначало човекът отказваше да се раздели с тях, защото съставляваха едва ли не целия му гардероб, и се съгласи едва след като Амато му разказа какво се случва. Когато дългучът разбра за кого са нужни дрехите, отказа да вземе пари. Изпрати с тях и най-добрите си пожелания. Съпругата на Амато изпра и изглади дрехите, а сега той гордо ги извади от раницата си и ги сложи върху нара в кабината със сълзи в очите. Пийт и Клей също се просълзиха.

После Амато обясни, че не е успял да им намери обувки. Стъпалата на американците бяха дълги и тесни, а на филипинците — къси и широки. В града имаше само един магазин за обувки и собственикът му едва ли беше заредил стока за чужденци. Амато ги отрупа с извинения.

Накрая Пийт го помоли да престане и каза, че трябва да обсъдят нещо по-важно. Двамата с Клей изгаряха от желание да напишат писма до съпругите си. Бяха изгубили връзка с тях от Коледа и знаеха, че семействата им са се поболели от тревога. Струваше им се, че молбата е съвсем проста, но тя никак не допадна на Амато. Той им обясни, че пощата е ненадеждна и че японците я наблюдават зорко. Във Филипините имаше хиляди американски войници, останали на свобода — мъже досущ като тях двамата, и всеки искаше да изпрати писмо у дома. Много малко поща получаваше разрешение да напусне островите. Врагът беше стегнал в примката си всичко. Пощенският чиновник в Сан Нарсисо беше собственик на бакалията и го подозираха, че е симпатизант на врага. Ако Амато му предадеше две писма от американци, щеше да си навлече сериозни проблеми.

Пощата беше твърде рискована. Пийт го притисна и го попита дали е възможно да пусне писмата от друг град. Амато най-сетне отстъпи и изпрати Томас в селото. Той се върна с два листа тънка хартия и два малки квадратни плика. Амато намери и малко моливче. Пийт седна на сгъваемата масичка в кабината и написа:

Скъпа Лайза,

Капитулирахме на 10 април и последните два месеца бях военнопленник. Избягах и сега се сражавам като партизанин на Лусон. Преживях много неща, ще оцелея и сега, и ще се върна у дома, когато спечелим войната. Мисля за теб и децата всяка минута от всеки ден. Предай моята обич на Флори. Аз съм с Клей Уомплър. Съпругата му се казва Хелън. Моля те, свържи се с нея на адрес Гленуд Роуд 1427, Ламар, Колорадо, макар че и тя ще получи писмо.

С много любов, Пийт

Адресира плика, не написа обратен адрес, запечата писмото и подаде молива на Клей.