Джон Гришэм - Разплата

Японците рядко влизаха в лагера и почти не се интересуваха какво се случва там. Знаеха, че условията са нечовешки и непрекъснато се влошават, но просто не обръщаха внимание на военнопленниците, когато това беше възможно. Докато те бяха заключени и спазваха заповедите, японците нямаха грижа.

Купчините трупове обаче не можеха да се пренебрегнат. Комендантът разпореди те да бъдат изгорени, но генерал Кинг помоли да бъдат погребани с повече уважение. Японците може и да бяха привърженици на кремацията, но американците не бяха.

Тъй като вече измираха по стотина дневно, генерал Кинг организира погребални ритуали. Групи хора се редуваха да копаят гробове с лопата, а други пренасяха телата. Повечето идваха от болничната морга, но всъщност навсякъде в лагера имаше разлагащи се трупове.

Пийт и Клей бяха установили, че ако се занимаваш с нещо, оцеляваш по-дълго от онези, които са в ступор, затова доброволно отидоха да копаят. Тръгваха от бараката си след закуска и отиваха на американското гробище непосредствено извън оградата, на стотина метра от болницата. Даваха им инструменти — стари лопати и метални парчета, огънати тук-там, с които успяваха да изкопаят незначително количество пръст. Американски офицер измерваше с крачки очертанията на следващия масов гроб — три крачки широк, осем крачки дълъг и шест педи дълбок. Копачите се захващаха за работа. Бяха десетина и работеха усърдно, защото телата се разлагаха.

Докарваха ги върху одеяла, опънати между два бамбукови пръта или на носилки от стари врати. Погребалните групи използваха всичко, с което можеш да пренесеш пет-десеткилограмови скелети. Гниещата плът излъчваше пагубна воня, която пареше дробовете, когато я вдишаш.

До всеки гроб някой офицер оформяше документацията, като записваше името и точното местоположение на погребвания. Някои от труповете нямаха табелки и оставаха незнайни. Във всеки гроб имаше двайсет или повече мъртви. Когато се напълнеше, копачите се заемаха с печалната задача да зарият другарите си.

Нарекоха гробището Костницата и името се оказа много уместно. Пийт можеше да преброи ребрата на всеки труп, който погребваше, и никога не пропускаше да проклина японците, докато зариваше поредния американски войник.

Ден след ден двамата с Клей доброволно копаеха на гробището. За Пийт това беше начин да съхрани човешкия си облик. Някой трябваше да се погрижи всеки войник да бъде погребан подобаващо, доколкото това бе възможно при дадените обстоятелства. Ако и Пийт умреше, щеше да издъхне сигурен, че някоя добра душа е изкопала истински гроб и за него.

Непригодните инструменти и изчерпаните физически сили на гробокопачите затрудняваха работата. Костницата се разрастваше, защото неспирно донасяха трупове.

Един от гробовете се напълни и офицерът заповяда да го зарият. Пийт, Клей и четирима други се заеха да затрупват с пръст мъртвите. Но едва започнал работа, Пийт се закова на място. Под него, съвсем наблизо, имаше лице, което той разпозна, макар да беше много брадясало. Попита офицера, който записваше имената, как се казва мъртвият. Салвадоре Морено от Двайсет и шести кавалерийски полк.

Пийт затвори очи и застина.

— Добре ли си, Пийт? — попита Клей.

Пийт се дръпна заднешком от гроба и залитна към оградата. Седна, закри лицето си с ръце и се разтресе от хлипове.

Нещата се задълбочаваха и се оказа, че копаенето на гробове в крайна сметка не е толкова добра идея. Японците наблюдаваха от разстояние. Трябваха им някои от „по-здравите“ американци, за да ги откарат в Япония, където да ги впрегнат в робски труд във въгледобивните мини. Пийт и Клей попаднаха в група, избрана от около хиляда души. Първият намек за промяна дойде след закуска в края на юни, когато се появи пазач и нареди на петима от тяхната барака да го последват. На плаца ги строиха и им заповядаха да застанат мирно. Пристигна конвой от камиони и докато се качваше, всеки получи топка ориз, банан и канче с вода.

Пийт и Клей знаеха, че това не е обичайна група за работа, и докато пътуваха повече от час, в разговорите край тях се прокрадна известно вълнение. Възможно ли беше завинаги да напускат лагера „О’Донъл“? Японците постоянно местеха военнопленниците, а където и да ги караха, щеше да е по-добре, отколкото в „О’Донъл“.

Скоро поеха по оживените улици на Манила и започнаха разпалено да гадаят къде ги карат. Объркаха се, когато спряха на пристанището. Да се радват ли, че лагерът „О’Донъл“ е зад гърба им, или да се ужасяват, че ще ги транспортират в Япония? Не след дълго вълнението им угасна.