Джон Гришэм - Разплата

Болницата се превърна по-скоро в морга, отколкото в лечебница. Лекарите и фелдшерите, повечето от които също страдаха от една или повече болести, не разполагаха дори с основни медикаменти като хинин за малария, камфоров опиат за дизентерия или витамин С за скорбут. Повечето си запаси — марли, бинтове, дезинфектанти, аспирин и така нататък — лекарите носеха контрабандно от други болници. Японците не осигуряваха буквално нищо.

Лекарите бяха принудени да складират тайно лекарства и да ги дават само на онези, чието оцеляване беше вероятно. Да даваш лекарства на тежките случаи означаваше да ги пилееш. Когато запасите започнаха да се поизчерпват, лекарите измислиха проста лотарийна система, за да определят кой ще спечели.

Клей замъкна Пийт в болницата и най-сетне успя да приклещи един лекар. Обясни, че приятелят му има не само дизентерия, а и малария и че отпада бързо. Лекарят отговори, че съжалява, но не разполагал с никакви лекарства. Клей беше чувал слуховете — а сред толкова много хора без работа те се ширеха непрекъснато, — че има черен пазар за някои от най-разпространените лекарства. Попита лекаря, който заяви, че не знае нищо, но когато си тръгваха, прошепна:

— Зад четвърто отделение.

Зад четвърто отделение под сянката на едно дърво седеше американец с тесте карти. На импровизирана масичка играеше на нещо сам. Не беше мършав, а добре охранен — недвусмислено доказателство, че разиграва системата. Когато се предадоха, Клей беше забелязал някои по-пълни американски военнопленници. По правило те бяха по-възрастни и работеха някъде в бездънната пропаст на военната администрация. Принудени да се включат в похода, много от тях бързо окапаха.

Този тип не беше участвал в никакъв поход. Личеше си, че яде доста редовно. Беше як, с едри гърди, мускулести ръце, четвъртит врат. И презрителна усмивка. Разбърка тестето, вдигна поглед към двамата и попита:

— Трябва ли ви нещо?

Клей пусна Пийт, който успя да се задържи на крака, и прецени ситуацията. Беше вбесяваща, но той нямаше избор.

— Да, приятелят ми се нуждае от хинин и камфоров опиат. Някой спомена, че ти имаш.

Върху масата бяха наредени четири шишенца с хапчета. Картоиграчът погледна към тях и каза:

— Останаха ми малко. По долар хапчето.

— Кожодер такъв! Нищожество! — изръмжа Клей, хвърли се напред, изрита масата и шишенцата се разхвърчаха.

Картоиграчът скочи, кресна: „Ама какво, по дяволите…“, и замахна към Клей, който светкавично се наведе и с десен ъперкът улучи търгаша право в тестисите. Онзи изврещя и се строполи в прахта. Клей го изрита злобно в лицето, после се свлече на колене и започна да го налага, когато сляпата ярост надмогна изтощението, глада, обезводняването и всяко друго негово страдание в момента. Всичко беше забравено, щом най-сетне видя възможност за някаква съпротива и отмъщение, след като дни наред бе измъчван от желанието да отвърне на удара, да убива враговете си. След десетина юмрука по охранения тип Клей престана и бавно се изправи.

— Отрепка жалка! Да печелиш от умиращи хора! По-голям боклук си и от проклетите японци.

Картоиграчът не беше приключил. Успя да се надигне на четири крака, несъмнено с по-силна болка в слабините, отколкото в окървавеното лице, после се изправи нестабилно. Озърна се и забеляза, че се струпва тълпа. Едва ли имаше нещо по-приятно от хубав юмручен бой, най-вече защото малцина пленници имаха сила да започнат или да завършат нещо подобно.

От носа, от устата и от една рана над дясното око на търгаша течеше кръв — по-добре да си беше останал на земята. Куцукайки, той пристъпи към Клей и изръмжа:

— Кучи син!

Едва беше изрекъл това, когато нечий юмрук се стовари в устата му с такава бързина, че остана почти невидим. С безукорна комбинация от ляв и десен удар Клей пусна още кръв на противника си. Търгашът не беше бог знае какъв боксьор и за пръв път влизаше в схватка с каубой, затова не успяваше да го улучи. Клей обикаляше около него, изстрелваше ударите си и си представяше, че насреща си има японец. Един здрав юмрук в брадичката отново повали търгаша. Той се строполи върху дъската, която използваше за масичка, а Клей, все още разярен, я грабна и започна да налага безпомощния си противник. Ударите на твърдото дърво по черепа звучаха противно, но Клей просто не можеше да се спре. Беше видял толкова много смърт, че животът вече му се струваше евтин, пък и на кого, по дяволите, щеше да му пука, ако убие човек, когото смята за по-голямо нищожество и от японец?