Джон Гришэм - Разплата

В качеството си на заместник-изпълнител на завещанието Джоуел подписа нотариален акт, с който прехвърляше собствеността на 640 акра земя и къщата, разположена на нея, на Джаки Бел, вече официално Джаки Маклийш. С цел да се избегнат недоразуменията с Флори, бяха изготвени скици, за да може и двете страни да знаят точно къде минават границите на имотите им. Всички сгради бяха описани в отделен нотариален акт: оборите, свинарникът, курникът, хамбарът, навесът за тракторите, къщата на Нинева и Еймъс и къщата на управителя, използвана в момента от Бюфорд Провайн, както и четиринайсет бараки в гората, в момента обитавани от полските работници. Друг документ за прехвърляне на собственост уреждаше въпроса с движимото имущество: пикапа „Форд“ на Пийт от 1946 г., тракторите „Джон Диър“, ремаркетата, плуговете, сеялките, цялото селскостопанско оборудване, включително греблата и лопатите, а също конете и добитъка. Маклийш щеше да получи всичко. Беше позволил на Джоуел да купи понтиака от 1939 г. за 300 долара.

Друг документ описваше мебелировката в къщата, поне каквото беше останало от нея. Джоуел беше успял да изнесе книгите, вещите, свързани със семейни спомени, оръжията, дрехите, бижутата, спалното бельо и по-хубавите мебели.

По отношение на сумите в брой Маклийш не настояваше много. Смяташе, и то основателно, че повечето пари са или похарчени, или скрити. Въз основа на описа, внесен от Уилбанкс при легализирането на завещанието през есента на 1947 г., той се съгласи на сума от 2500 долара — от името на съпругата си, разбира се.

Джоуел ненавиждаше този човек от толкова отдавна, че му беше трудно да изцеди от себе си нова доза ненавист. Маклийш беше едновременно помпозен и жалък, докато обсъждаше парични суми и списъци с имущество, придобито с потта на други хора. Държеше се така, сякаш наистина вярваше, че новата му съпруга заслужава земята на семейство Банинг.

Срещата беше истински кошмар и на моменти на Джоуел му се гадеше. При първа възможност си тръгна, без да каже нито дума, затръшна вратата зад гърба си и избяга от кантората. Отиде с колата до фермата и със сълзи на очи паркира колата.

Нинева и Еймъс седяха на задната веранда, никога на предната, и имаха обърканото изражение на хора, които могат да изгубят всичко. Бяха родени на земята на Банинг, никога не я бяха напускали. Когато видяха сълзите в очите на Джоуел, и те се разплакаха. Тримата успяха някак да се справят с емоциите и прощалните думи и да се сбогуват. Щом ги остави на верандата, Нинева избухна в сълзи, а Еймъс я притисна в обятията си. Джоуел отиде в хамбара, където Бюфорд го очакваше на студа, и му предаде съобщението на новия собственик, че иска да говори с него следобед. Най-вероятно управителят щеше да запази работата си. Джоуел го беше похвалил много и беше изтъкнал, че ще е грешка да го сменят. Бюфорд му благодари, ръкува се с него и изтри сълзите си.

С лице срещу пронизващия вятър Джоуел измина осемстотинте метра по замръзналата пръст до Стария чинар и се сбогува с родителите си. Беше чист късмет, че гробището е в парцела на Флори. Щяха да имат достъп до него винаги или поне в близко бъдеще. Какво означаваше вече думата „винаги“? Нима цял живот не бе живял с мисълта, че ще притежава завинаги тази земя?

Дълго се взира в двете надгробни плочи и се запита за хиляден път как животът на родителите му беше станал толкова сложен и толкова трагичен. Бяха твърде млади да умират и да оставят след себе си загадки и бреме, които щяха да преследват любимите им хора. Погледна към другите плочи и се запита колко ли мрачни тайни беше отнесъл родът Банинг в гроба.

Обходи за последен път полските пътища и пътеките през фамилните земи и когато се върна при колата си, пръстите му се бяха вкочанили. Беше измръзнал до кости и страдаше дълбоко. Потегли, без да погледне към къщата, и страшно му се искаше да я беше опожарил.

Късно следобед Ерол Маклийш се появи в новия си дом и се представи на Нинева. И двамата не се постараха да бъдат учтиви. Той й нямаше доверие, защото бе работила, откакто се помнеше, за семейство Банинг, а тя го мислеше за най-обикновен крадец и натрапник.

— Искаш ли да запазиш работата си? — попита я той.

— Всъщност, не. Твърде стара съм, господине. Вече не ставам за домакинска работа. Вие имате и деца, нали?

— Три.

— Ето на. Прекалено стара съм да пера, да чистя, да готвя и да гладя на три деца, че и жена. С Еймъс вече ни е време да се оттеглим. Стари сме.