Джон Гришэм - Разплата

— Къде ще се оттеглите?

— Не може ли да останем тук? Къщичката е малка, но само нея имаме. Живеем в нея повече от петдесет години. Тя не струва нищо за никой освен за нас.

— Ще видим. Казаха ми, че Еймъс дои кравите и обработва зеленчуковата градина.

— Така е, ама и той остаря.

— На колко години е?

— Подкарал е шейсетте.

— А ти?

— И аз като него.

— Имате ли деца?

— Няколко, ама всички заминаха на север. В къщата останахме само аз и Еймъс.

— Къде е господин Провайн?

— Бюфорд ли? В навеса с тракторите, чака.

Маклийш прекоси кухнята и излезе на верандата. Уви по-стегнато шала около врата си, запали пура и закрачи важно-важно през задния двор, мина покрай оборите, преброи добитъка и се наслади на щастливата си съдба. Джаки и децата щяха да пристигнат следващата седмица и щяха да се заемат с прекрасното предизвикателство да се наложат като хора, с които всички в окръг Форд ще се съобразяват.

След като настани леля си на сигурно място в топлия Ню Орлиънс и предаде бащиния си дом на натрапниците, Джоуел нямаше причина да се връща в окръг Форд. Искаше да бъде далече от него. Повечето пари в сметките отидоха в кантората на Уилбанкс, който им беше лоялен и предан адвокат. Ежеседмичните телефонни разговори с него секнаха, след като той му предаде новината, че Маклийш е уволнил Нинева и Еймъс и ги е прогонил от дома им. Беше им дал четиридесет и осем часа да се изнесат и в момента те живееха при свои роднини в Клантън. Според Бюфорд Провайн, който разменяше клюки с управителя в земите на Флори, Маклийш смятал да взема от полските работници наем за бараките и в същото време да им намали надниците.

Джоуел беше шокиран и вбесен от изгонването на Нинева и Еймъс. Не можеше да си представи двамата да живеят другаде или да бъдат принудени да си търсят нов дом на тяхната възраст. Обеща си да отиде с колата до Клантън, да ги намери и да им даде малко пари. Полските работници бяха свикнали на справедливо отношение от страна на баща му и дядо му, но сега бяха под разпореждането на един идиот. Злобата не пораждаше вярност. Призляваше му дори само от мисълта за това — поредната причина да забрави за фермата.

Ако не беше вълшебницата Мери Ан, Джоуел щеше да бъде потиснат и мрачен двайсет и четири годишен студент по право, изправен пред мрачно бъдеще. Тя прие предложението му за брак и двамата решиха да се оженят в Ню Орлиънс след дипломирането му през май. Когато пролетта настъпи, многообещаваща и прекрасна, Джоуел се отърси от унинието и се постара да се наслади на последните си дни като студент. С Мери Ан бяха неразделни. През пролетната ваканция се качиха на влака за Вашингтон и прекараха една седмица със Стела.

На отиване и връщане от столицата двамата разговаряха с часове как ще потърсят по-добър живот далече от Мисисипи. Джоуел искаше да избяга, точно като сестра си, и да се втурне към големите градове на север, където сякаш имаше безкрайни възможности. Мери Ан не изпитваше отчаяно желание да се махне, но като внучка на имигранти нямаше нищо против новото начало. Бяха просто хлапета, лудо влюбени бъдещи съпрузи, така че защо да не опознаят света?

На 19 април Флори се събуди рано сутринта с болки в гърдите. Чувстваше се изнемощяла, трудно дишаше и едва успя да събуди Туайла, преди да рухне на един стол. Линейка я закара в болница „Мърси“, където я стабилизираха. Лекарите прецениха, че е получила лек сърдечен пристъп, и бяха разтревожени от цялостното й здравословно състояние. Туайла се обади на Джоуел в университета. На другия ден той пропусна последната си лекция и пристигна в Ню Орлиънс с колата, без да спре никъде. Мери Ан се притесняваше за изпитите си и не можеше да пътува.

Флори се зарадва, като го видя — бяха минали три месеца и половина, — но се постара да изглежда ядосана от цялото това внимание. Твърдеше, че е добре, че й е доскучало от еднообразието и е готова да се върне у дома и да започне да пише нов разказ. Джоуел се изуми от вида й. Изглеждаше поне с десет години по-възрастна, с побеляла коса и сивкава кожа. Беше отслабнала значително, а открай време беше пълничка. Дишаше трудно и често се задъхваше.

В коридора Джоуел сподели загрижеността си с госпожа Туайла.

— Изглежда ужасно — прошепна той.

— Има дегенеративно сърдечно заболяване, Джоуел, и състоянието й не се подобрява.

Изобщо не му беше минавало през ума, че Флори може да умре. След като беше изгубил толкова много хора, Джоуел не искаше и да помисли за вероятността да изгуби и нея.