Джон Гришэм - Разплата

— Не, нито думичка.

Джоуел знаеше, че го лъже.

Нямаше никаква вероятност в Ню Орлиънс да вали сняг. Беше над десет градуса, свежо и ясно време. Госпожа Туайла ги посрещна с неистови прегръдки и шумни приветствия и им поднесе напитки, докато прислужницата й разтоварваше колата. Флори беше помъкнала багаж, все едно ще стои цяла година. Джоуел спомена, че може да си вземе стая в хотел „Монтелеон“ на Роял Стрийт, но Туайла не искаше и да чуе. В изисканата й къща имаше предостатъчно стаи, пък и тя жадуваше за компания. Седнаха във вътрешния двор до стар фонтан, в който водата течеше от устата на циментов тигър, и се разприказваха. Когато Флори се извини и изчезна за малко, Туайла тутакси прошепна на Джоуел:

— Леля ти изглежда ужасно.

— Не й беше лесно. Обвинява се за смъртта на майка ми.

— Моите съболезнования, Джоуел. Флори е лежала в болницата, нали?

— Да, за няколко дни. Оплакваше се от болки в гърдите. Тревожа се за нея.

— Изглежда бледа и отслабнала.

— Ами има нужда от малко бамя, джамбалая и пържени стриди. Аз я докарах тук, сега ти я храни.

— С удоволствие. Пък и тук имаме по-добри лекари. Ще накарам някой да я прегледа. Семейните ви гени не са особено… как да се изразя, обещаващи.

— Благодаря ти. Да, обикновено умираме млади.

— А как е прелестната Стела?

— Добре е. Не й се искаше да идва тук толкова скоро, затова остана във Вашингтон. Преживяхме трудни времена.

— Не ще и дума. Имате нужда от малко късмет.

Флори се върна с плавна стъпка, а широката й рокля се развяваше отзад. Винаги изглеждаше по-радостна, когато беше с Туайла в големия град. Седнаха на голямата дървена маса, уж купена от някаква ферма във Франция, а една прислужница поднесе плато сурови стриди и наля студено вино.

Хапнаха, пийнаха и се смяха до късно през нощта. Окръг Форд отново остана в друг свят.

На следващата сутрин Джоуел се събуди с главоболие и пресъхнала уста. Намери вода, утоли жаждата си и му се допи кафе. Прислужницата мълчаливо му показа входната врата и той излезе на яркото слънце за поредния прекрасен ден във Френския квартал. Джоуел пое дълбоко дъх и закрачи по-бодро по Шартър Стрийт към Джаксън Скуеър и любимото си малко кафене. Изпи една чаша силно кафе с цикория, плати още една за из път и тръгна през пазара към кея, където седна на една пейка. Обичаше това място, обичаше да се шляе тук с часове и да наблюдава речния трафик.

У дома, в библиотеката на покойния му баща, имаше албум от Ню Орлиънс. На една снимка от 1870 г. десетки параходи бяха спрели един до друг на пристанището, натоварени с бали памук от фермите и плантациите в Арканзас, Мисисипи и Луизиана. Като мечтателно дете Джоуел вярваше, че памукът от фермата им е на един от онези параходи, откаран в Ню Орлиънс за износ. Техният памук беше важен и необходим за света. Моряците и хората, които работеха на пристанището, изкарваха прехраната си благодарение на техния памук.

Представяше си, че по онова време на шумните докове е царял хаос, докато параходите пристигали по Мисисипи и стотици хамали сновели и ги разтоварвали. Всичко това вече го нямаше. Голямата река все още беше оживена, но параходите бяха заменени от ниски и плоски баржи, които пренасяха зърно и въглища. В далечината се виждаха бойни кораби, които си почиваха от войната.

Джоуел беше запленен от реката и се питаше накъде ли плава всеки кораб. Някои заминаваха още по на юг, към Залива, други се връщаха. Той нямаше никакво желание да се прибира у дома. Там го очакваше последният отегчителен семестър от следването по право. Очакваха го срещи с адвокати и съдии, приключване на окаяните дела на баща му. Връщането у дома означаваше сбогуване със земята, с къщата, с Нинева, Еймъс и другите хора, които познаваше, откакто се помнеше.

Джоуел се помота три дни из Ню Орлиънс и когато накрая му доскуча, прегърна Флори за „довиждане“ и напусна града. Тя се беше устроила прекрасно и се чувстваше като у дома си.

Джоуел замина за Билокси и успя да изненада бащата на Мери Ан в службата. Извини му се, че пристига неканен, но не искал Мери Ан да знае, че е в града, затова нямало друг начин. Той поиска от господин Малуф ръката на дъщеря му. Поставен натясно, добродушният човек нямаше друг избор, освен да се съгласи.

По-късно Джоуел вечеря с бъдещата си годеница и спа на канапето в дома на семейството й.

Хиляда деветстотин и петдесета година започна точно толкова безрадостно, колкото се очакваше. На 26 януари в прекрасната заседателна зала на Джон Уилбанкс той и Джоуел се настаниха от едната страна на масата, а Бърч Дънлап и Ерол Маклийш — от другата. Съдия Шено, този път без тога, седеше начело на масата като арбитър на преговорите.