Джон Гришэм - Разплата

Един час по-късно малка група хора се събраха в Стария чинар за спускането на ковчега. Само членове на семейството, неколцина приятели, Еймъс и Нинева, Мариета и десетина други негри, които живееха във фермата. Флори настояваше да присъства, но Джоуел се наложи и тя остана в розовата къща. Той беше поел нещата в свои ръце и вземаше решения, които никак не му се искаше да взема. Казаха молитва, прочетоха откъси от Библията и Мариета изпълни покъртително „Изумителна благодат“, след което четирима мъже спуснаха ковчега на Лайза в земята, редом до ковчега на съпруга й. Един до друг, двамата вече можеха да почиват в мир.

Тя беше толкова отговорна за неговата смърт, колкото той за нейната. Бяха оставали две чудесни деца, които не заслужаваха да бъдат наказани за греховете им.

Денят на благодарността беше през седмицата след погребението. Джоуел на всяка цена трябваше да се върне в университета и да започне да учи за изпити, макар че програмата му в трети курс беше много по-облекчена. В понеделник двамата със Стела заминаха за Оксфорд. Той се срещна с декана и поговори с него открито. Налагаше се да се справи със сложни семейни дела и молеше да отсъства още няколко дни. Деканът знаеше какво се случва, прояви съчувствие и обеща да уреди нещата. Джоуел беше в първите десет процента по успех в курса си и щеше да завърши следващия май.

Докато беше в Оксфорд, Джоуел покани Мери Ан на обяд в „Замъка“, за да се запознае със сестра му. Докато пътуваха натам с колата, той призна пред Стела чувствата си към това момиче и тя се зарадва, че брат й най-после е влюбен. След нервния срив на майка им и смъртта на баща им двамата разговаряха повече и по-открито. Разчитаха един на друг и не премълчаваха почти нищо. Бяха Банинг и бяха възпитавани да таят почти всичко в себе си, но това време вече беше отминало. В семейството им имаше твърде много тайни.

Двете млади жени веднага се сприятелиха. Приказваха си и се смяха толкова много, чу Джоуел се изуми. Той не каза почти нищо по време на обяда, защото не получи тази възможност. Докато се прибираха, Стела го посъветва колкото се може по-скоро да даде пръстен на Мери Ан, да не би някой да го изпревари. Джоуел отговори, че не се безпокои. Обядът ги разведри, но когато влязоха в окръг Форд, майка им отново обсеби мислите им и разговорът замря. Джоуел зави по алеята и подкара по чакъла, но скоро спря. Изключи двигателя и двамата се загледаха в дома си.

Накрая Стела наруши мълчанието:

— Не съм допускала, че някога ще го кажа, но това място вече не ми харесва. Щастливите ни спомени са разбити на пух и прах от всичко, което се случи. Не искам кракът ми повече да стъпи в тази къща.

— Мисля, че трябва да я подпалим — каза Джоуел.

— Не ставай глупав. Ти сериозно ли?

— Почти. Не мога да преглътна мисълта Джаки Бел, децата й и онзи негодник Маклийш да живеят в нея. Той смята, че фермерството може да му е хоби. Няма да се побера в кожата си, ако се настанят в дома ни.

— Но ти никога не би живял отново тук, нали, Джоуел?

— Никога.

— Аз също. Тогава какво значение има? Когато идваме, ще ходим при Флори, а след като и тя си отиде, повече няма да се върна.

— Ами гробището?

— Каква полза има да се взираме в няколко стари надгробни плочи и да си бършем сълзите? Те са мъртви и това е болезнено, не трябваше да става така, но наистина вече ги няма, Джоуел. Опитвам се да забравя как са умрели и да помня как живяха. Хайде да съхраним спомена за добрите времена, ако изобщо е възможно.

— В момента ми изглежда невъзможно.

— Да, така е.

— Вече няма значение, Стела. И бездруго ще изгубим това място.

— Знам. Просто подпиши каквото трябва и да приключваме. Аз се връщам в големия град.

Директорката на „Сейнт Агнес“ също прояви съчувствие и освободи Стела за една седмица. Очакваше я обратно в неделя след Деня на благодарността.

Отседнаха в розовата къща. Мариета изпече пуйка, приготви традиционните гарнитури и пайове и всички се постараха да прекарат деня в празничен дух. Флори се беше съвзела и се стараеше да се наслади на времето с племенниците си.

Рано в петък сутринта Джоуел натовари багажа на Стела на понтиака и двамата се сбогуваха с леля си. Отбиха се на гробището и си поплакаха. Спряха пред дома си, Стела влезе набързо да прегърне Нинева и потеглиха.

Тя настояваше да се качи на влака за Вашингтон, но Джоуел не искаше и да чуе. Сестра му беше много уязвима — нима всички те не бяха? — и той нямаше да допусне да е сама във влака с часове. Трябваше да прекарат известно време заедно. Когато напуснаха фермата и излязоха на шосето, Стела погледна към къщата насред полето. Надяваше се никога повече да не стъпи тук.