Джон Гришэм - Разплата

— Изглеждаш добре, Лайза. Радвам се да те видя.

— Радвам се, че съм си у дома.

— Сега трябва да се обадим на Джоуел и да му съобщим, че си добре, става ли?

— Току-що говорих с него. Ще пристигне до час.

Флори се успокои и каза:

— Добре. Яла ли си? Сигурно си гладна.

— Аз не ям много, Флори. Хайде да отидем в дневната да поговорим.

Както искаш, скъпа. Флори щеше да я успокоява, докато пристигне Джоуел, а после щяха да решат какво да правят.

— Не трябва ли да се обадим на лекарите? — попита Флори. — Нека да знаят, че си добре.

— Поръчах на Джоуел да им се обади. Той ще се погрижи. Всичко е наред, Флори.

Отидоха в дневната и Лайза натисна копчето на малка лампа. Бледата светлина придаде на стаята тайнствен вид. Флори искаше по-силна светлина, но не каза нищо. Седна в единия край на канапето. Лайза струпа възглавници в другия край и се облегна на тях. Бяха лице в лице сред полумрака.

— Искаш ли кафе? — попита Лайза.

— Всъщност, не.

— И аз. Кофеинът не се комбинира добре с хапчетата и получавам главоболие. Няма да повярваш с какви лекарства се опитват да ме тъпчат. Понякога ги пия, понякога ги държа под езика си и после ги изплювам. Защо не идваше по-често да ме виждаш, Флори?

— Не знам. Пътуването е дълго, пък и това не е най-разведряващото място на света.

— Да не очакваш да се разведряваш в една лудница? Не става дума за теб, Флори, а за мен, за пациентката. За лудата жена. Би трябвало да ме посещаваш и да ме подкрепяш.

Между двете никога не бе имало близост и Флори помнеше защо. В момента обаче беше склонна да поеме няколко обвинения, ако това щеше да помогне. Надяваше се на следващия ден да дойдат да приберат снаха й.

— Сега ще се караме ли, Лайза?

— А нима не сме го правили винаги?

— Не. Отначало се карахме, но после осъзнахме, че най-добрият начин да общуваме, е да не се сближаваме прекалено. Аз това помня, Лайза. Помежду ни винаги е имало предпазливо приятелство в името на семейството.

— Щом казваш. Искам да ми разкажеш нещо, Флори. Нещо, което никога не съм чувала.

— Какво?

— Искам да чуя твоята версия за онова, което се е случило в деня, когато Пийт уби Декстър Бел. Знам, че сигурно не ти се говори за това, но всички знаят всичко… освен мен. Там много дълго не ми казваха нищо. Сигурно са смятали, че така нещата ще се влошат още повече, и са били прави, защото, когато най-сетне ми казаха, изпаднах в кома за една седмица и едва не умрях. Както и да е, искам да чуя твоята версия.

— Защо, Лайза? Историята не е приятна.

— Защо ли? Защото е много важна част от живота ми, не си ли съгласна? Съпругът ми уби нашия свещеник и го екзекутираха, а аз не знам никакви подробности. Хайде, имам право да знам. Разкажи ми историята.

Флори сви рамене и заразказва.

Едно събитие водеше към друго и тя продължи. Животът в ареста, изслушванията в съда, реакциите на хората в града, статиите във вестниците, процесът, екзекуцията, погребението, ветераните, който още се отбиваха на гроба.

Понякога Лайза плачеше и триеше лице с опакото на дланите си. Друг път слушаше със затворени очи, сякаш си представяше ужасите. Понякога простенваше и се залюляваше. Задаваше малко въпроси, направи само една-две забележки.

— Нали знаеш, че той дойде да ме види в деня, преди да го екзекутират?

— Да, помня.

— Каза, че още ме обича, но никога няма да може да ми прости. Какво ще кажеш за това, Флори? Много любов, но недостатъчно прошка. Не можеше да ми прости дори изправен пред неизбежната си смърт.

— Какво да ти прости? — Флори успя да зададе най-важния въпрос.

Лайза затвори очи и облегна глава на възглавницата. Устните й се движеха, като че ли мълвеше нещо, разбираемо само за нея. След това напълно притихна и застина.

— Какво да ти прости, Лайза? — тихо повтори Флори.

— Имаме да си говорим за толкова неща и аз искам да го направя, защото няма да живея още много. Има ми нещо, Флори, не е само лудостта. Дълбоко в тялото ми има болест и се влошава. Може да е рак, може да е нещо друго, но знам, че е там и расте. Лекарите не могат да го открият, но аз го усещам. Може да ме тъпчат с лекарства и да успокояват нервите ми, но нямат нищо за моята болест.

— Не знам какво да кажа, Лайза.

— Не казвай нищо. Само слушай.

Минаха часове, а Джоуел никакъв го нямаше. Лайза като че ли забрави за него, но Флори знаеше прекрасно, че той би трябвало да е пристигнал.

Лайза се изправи и каза:

— Трябва да се преоблека. Мислех си за една ленена пижама и онзи копринен халат, които Пийт много харесваше.