Джон Гришэм - Разплата

Комедията толкова хареса на медицинската сестра, че тя напълно забрави за Лайза, която беше отишла до тоалетната. Когато най-накрая си спомни за нея, веднага отиде да я потърси. Не я намери, извика двамата санитари и заедно се заеха да претърсват киното, което беше доста пълно. Във фоайето никой не помнеше да е виждал слаба жена с жълта рокля да излиза след началото на филма. Продължиха да претърсват, но скоро вече нямаше къде. Двамата санитари започнаха да обикалят улиците в центъра на Джаксън и единият най-накрая мина през гарата. По това време Лайза вече беше на един час път северно от града. Седеше сама до прозореца, стиснала списъка си, зареяла празен поглед към околността и бореща се с нахлулите гледки и звуци от истинския свят. Беше живяла под ключ три години и половина.

Обадиха се в полицията и уведомиха д-р Хилсабек. Всички бяха притеснени, но не изпаднаха в паника. Лайза не беше заплаха за никого и беше достатъчно стабилна, за да се грижи за себе си, поне няколко часа. Д-р Хилсабек не искаше да тревожи семейството, не искаше и служителите му да изглеждат некомпетентни, затова отлагаше да се обади на Джоуел, Флори или шериф Никс Гридли.

Лайза купи билета си в брой и никъде не пишеше кой е пътникът. Продавачът обаче си спомни жена, отговаряща на описанието й, и каза, че е заминала на север, към Мемфис. Това се случи към три следобед. Филмът отдавна беше свършил и автобусът трябваше да се върне в „Уитфийлд“.

Когато влакът пристигна в Бейтсвил, шестата спирка, в 4:15 ч., Лайза реши да слезе. Допускаше, че някой ще я търси, и подозираше, че може да наблюдават влаковете и автобусите. Пред гарата имаше две таксита, стари автомобили отпреди войната, които изглеждаха по-ненадеждни и от шофьорите си, облегнати на калниците. Попита първия дали ще я откара до Клантън, който бе на час и половина път. Предложи му десет долара, но той се притесняваше за гумите си. Вторият каза, че ще я откара за петнайсет долара. Неговите гуми изглеждаха още по-зле, но Лайза нямаше много варианти.

Когато се качи на задната седалка, шофьорът попита:

— Без багаж ли?

— Не. Не обичам да пътувам с много багаж.

Той погледна в огледалото и каза:

— Красива рокля.

Лайза вдигна чантата си и каза:

— Винаги като пътувам, си нося един колт и умея да го използвам. Да не ти хрумне някоя глупост, че ще съжаляваш.

— Извинете, госпожо. — Когато излязоха от града, той отново събра смелост да я заговори: — Искате ли да пусна радиото?

— Ами да, каквото искаш.

Той пусна радиото, смени няколко станции и намери кънтри музика.

Вече беше тъмно, когато Хилсабек най-накрая се свърза с Джоуел. Обясни му какво се е случило и призна, че търсенето е било безрезултатно. Джоуел беше зашеметен от мисълта, че майка му е на свобода и прави нещо, което явно е планирала. Вкамени се от страх и не беше сигурен накъде да тръгне. Дали да отиде в Джаксън и да се включи в търсенето? Или в Мемфис, закъдето смятаха, че е тръгнала? Или в Клантън? Или просто да седи и да чака? Звънна на Стела и я увери, че всичко ще е наред. Трябваше да се обади и на Флори, но реши да почака. Телефонът й все още беше закачен на обща линия с десетина други и подслушващите щяха направо да обезумеят от новината, че Лайза Банинг е избягала от „Уитфийлд“.

Цял час Джоуел крачи из апартамента си, несигурен как да постъпи, и чакаше да му се обадят, че са намерили майка му и че тя е добре. Звънна в шерифството в Клантън, но никой не вдигна. Сигурно старият Тик Поули спеше дълбоко. Ако ще всички арестанти да тръгнеха да бягат, Тик нямаше да разбере.

Накрая се свърза с Никс Гридли на домашния му телефон и му предаде последните новини около Лайза. Никс изрази съчувствие и обеща да отиде да съобщи на Флори.

Когато таксито се отклони от главния път по алеята към фермата на Банинг, Лайза каза на шофьора да спре. Плати му петнайсет долара, благодари му и слезе. Щом той се скри от поглед по пустия път, тя бавно тръгна, макар че беше тъмно като в рог и едва виждаше чакъла пред себе си. В къщата не светеше никъде, нито пък в стопанските постройки. В далечината се виждаше мъжделива светлина от един прозорец на малката къща, където Нинева и Еймъс живееха от цяла вечност. Докато се придвижваше почти слепешката по чакъла, пред очите й се очерта силуетът на къщата. Прекоси предната морава, после верандата и натисна бравата. Беше заключено, което бе необичайно. В провинцията никой не си заключваше вратата.