Джон Гришэм - Разплата

— Собственост върху фермата без четири акра, така ли? — попита Дънлап.

— Нещо такова. Просто проучвам възможностите.

— Колко са склонни да платят за четирите акра?

— Къщата е оценена на трийсет хиляди — определено доста високо. Те са още деца, които се опитват да си запазят нещо.

— Как ще обслужват ипотеката на къщата?

— Хубав въпрос. Ще го измислим. Флори може да им помогне.

Най-голямата пречка пред това предложение нямаше да бъде спомената. Джаки Бел искаше къщата. Всъщност тя искаше къщата много повече от земята. Любовникът й си се представяше като заможен фермер и вече броеше парите, но Джаки искаше хубав дом.

Маклийш поклати глава и каза:

— Няма да стане. Тези четири акра струват почти колкото селскостопанската земя. Не можем да приемем.

Говореше като човек, на когото се полага каквото щеше да получи — в конкретния случай безценната земя на едни от най-почтените хора, които Джон Уилбанкс познаваше. Той презираше Маклийш заради наглостта му.

— Е, изглежда, няма какво повече да обсъждаме — каза Джон.

Към края на септември Върховният съд на САЩ разби на пух и прах няколко неоснователни молби за изслушвания. Единия ден закова последния пирон в ковчега на обжалването на Банинг на присъдата, издадена от федералния съд, а на следващия отхвърли обжалването му относно отменената присъда на Ръмболд.

Пътят за разглеждане на молбата на Дънлап за налагане на съдебна възбрана върху имота беше разчистен, или по-точно, би трябвало да е разчистен. Препятствието беше самият съдия, а Ръмболд откачаше все повече с всеки изминал месец. Дънлап викаше, крещеше и настояваше за скорошна дата за заседание. Ръмболд, почти глух, не чуваше нищо.

А после умря. На 9 октомври 1949 г. Абът Ръмболд се предаде на старостта и си отиде на осемдесет и една години. Издъхна спокойно в съня си, или както предпочитаха да се изразяват чернокожите, „събуди се мъртъв“. След трийсет и седем години на съдийското място той беше върховният канцлер на щата. Джоуел пристигна с колата от университета и присъства на погребението му в баптистката църква заедно с Джон и Ръсел Уилбанкс.

Службата беше в памет на човек, живял дълго, щастливо и продуктивно. Имаше малко сълзи, много хумор и приятното усещане, че един светец просто си е отишъл у дома при Господ.

На Джоуел обаче му предстоеше да присъства на много по-различно погребение.

За да избавят пациентите си от монотонността и да помогнат на по-здравите да възвърнат разума си, лекарите и администрацията на „Уитфийлд“ организираха ежеседмични посещения в кино „Парамаунт“ на Ист Капитол Стрийт в центъра на Джаксън. При всяка неделна дневна прожекция един автобус спираше недалече от киносалона и от него слизаха двайсетина пациенти. Придружаваха ги санитари и медицински сестри и след като слезеха от автобуса, те много се стараеха да изглеждат, все едно са пристигнали като всички останали. Бяха облечени с обикновени дрехи и се сливаха с тълпата. Едно неподготвено око никога не би заподозряно, че тези хора се лекуват от сериозни психически заболявания.

Лайза обичаше да гледа филми и искаше да ходи на кино при всяка възможност. Правеше си прическа, слагаше си грим и червило и обличаше някоя от роклите, които й изпращаше Стела.

В „Парамаунт“ даваха „Ребро Адамово“ — комедия със Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн, и в един часа следобед фоайето беше оживено. Главната сестра купи билети и ги заведе до два реда седалки. От лявата страна на Лайза седеше по-възрастна жена на име Бевърли, нейна позната, която беше в клиниката от години, а от дясната й страна беше Карън, тъжна млада жена, която обикновено проспиваше прожекциите.

Петнайсет минути след началото на филма Лайза прошепна на Бевърли, че трябва да отиде до тоалетната. Добра се до пътеката, прошепна същото и на главната сестра и излезе от салона. След това излезе от киното.

Измина две пресечки по Ист Капитол Стрийт към Мил Стрийт, влезе в жп гарата и си купи билет втора класа за влака в 13:50 ч. до Мемфис. Ръката й трепереше, когато пое билета, и се наложи да седне. Гарата беше почти празна и Лайза си намери свободно място далече от всички останали. Пое дълбоко дъх, овладя се и от едно джобче извади сгънат лист. Беше списък на нещата, които трябва да направи — съставяше го от седмици. Опасяваше се, че лесно ще се притесни и обърка, и ще й трябват напътствия. Прочете списъка, сгъна го отново и го прибра в джоба си. Излезе от гарата, измина една пресечка по Мил Стрийт до един универсален магазин и си купи евтина чанта, още по-евтина сламена шапка и списание. Напъха в чантата останалите си пари, шишенце с хапчета и едно червило и побърза да се върне на гарата. Докато чакаше, отново прегледа списъка, усмихна се на успеха си до този момент и се зае да наблюдава входа, да не би да се появи някой от болницата. Никой не дойде.