Джон Гришэм - Разплата

На Лайза й се искаше да огледа цветните лехи и храстите, да види какви промени са настъпили за три години и половина, но беше безлунна облачна вечер. Мина отстрани и видя пикапа на Пийт, паркиран точно където той го оставяше. Знаеше, че Джоуел е взел понтиака. Лайза прекоси изсъхналата трева в задния двор. От запад полъхна, тя потрепери и разтри ръцете си. Задната врата беше отключена. Лайза влезе в дома си и застана в кухнята, закова се на място от силния познат мирис, който я порази: смесица от цигарен дим и кафе, препържен бекон, плодови пайове и сладкиши, гъсти яхнии с телешко и еленско, които къкреха на печката на Нинева дни наред, пара от консервирането на варени домати и десетки зеленчуци, мокра кожа от ботушите на Пийт в ъгъла и сладникавата миризма на самата Нинева. Силните миризми зашеметиха Лайза и тя се облегна на плота.

В тъмното чуваше гласовете на децата си, които се смееха на закуска, а Нинева ги гълчеше и ги гонеше от печката. Виждаше Пийт, седнал на масата в кухнята с кафето и цигарите си да чете вестника от Тюпълоу. Облакът, закриващ луната, се отмести и през прозореца нахлу слаб лъч. Лайза напрегна взор и различи кухненската маса. Вдиша бавно през носа, пое сладостните аромати на предишния си живот.

Изтри няколко сълзи и реши да не пали лампата. Никой не знаеше, че е тук, а светлината щеше да привлече внимание. В същото време й се искаше да види цялата къща, да провери какви ги е вършила Нинева. Дали съдовете бяха измити и подредени, където им е мястото? Имаше ли прах по масичките? Какво бяха направили с вещите на Пийт — с дрехите му в гардероба, с книгите и документите му в кабинета? Смътно си спомняше разговор с Джоуел за това, но никакви подробности.

Влезе в дневната и се отпусна на коженото канапе, което на допир и мирис беше точно каквото го помнеше. Първият й спомен от него беше може би най-лошият. Джоуел беше от дясната й страна, Стела — от лявата, и тримата се взираха ужасени във военния, който им съобщи новината, че Пийт е изчезнал и го смятат за мъртъв. 19 май 1942 г. Друг живот.

Фарове пробягаха по прозорците и я стреснаха. Тя надникна между завесите и видя как една полицейска патрулка пълзи по алеята, после завива по страничния път към къщата на Флори. Колата се скри и Лайза разбра, че търси нея. Зачака и двайсет минути по-късно колата отново се показа, мина покрай къщата и се отправи към шосето.

Лайза си напомни, че е в собствения си дом и че не е извършила никакво престъпление. Ако я намереха, най-лошото, което можеше да се случи, бе да я изпратят отново в „Уитфийлд“. Нямаше да получат този шанс.

Лайза започна да се люлее, раменете й се клатеха напред-назад — досаден навик, който често я връхлиташе и който тя не можеше да контролира. Когато я обземаше тревога или страх, започваше да се люлее, да си тананика и да си скубе косата. Много луди хора в „Уитфийлд“ се люлееха по най-различни начини, потръпваха и стенеха, докато седяха сами в кафенето или край езерото, но тя открай време знаеше, че няма да стане като тях. Щеше да се оправи, и то скоро, и щеше да вземе живота си в свои ръце.

След около час — беше изгубила представа за времето — усети, че вече не се люлее и че е престанала да плаче. Имаше да се отърсва от толкова много неща.

Отиде в кухнята при единствения телефонен апарат и се обади на Флори. За да обърка подслушваните, каза:

— Флори, аз съм тук.

— Кой? Какво? — Флори се стресна, и то с основание.

— Аз съм в къщата — каза Лайза и затвори.

Отиде на задната веранда и зачака. Само след няколко минути видя по пътя да подскачат фарове. Флори паркира пред къщата.

— Насам — провикна се Лайза. — На верандата съм.

Флори заобиколи отзад, едва не се препъна в тъмното и каза:

— Защо не светнеш проклетите лампи, да му се не види? Спря на стълбите, погледна нагоре и попита: — Какви ги вършиш, по дяволите, Лайза?

— Ела да ме прегърнеш, Флори.

Е, явно наистина е луда, след като иска аз да я прегърна, помисли си Флори, но не го каза, естествено. Качи се по стълбите и двете се прегърнаха.

— Пак те питам, какво търсиш тук?

— Просто ми се прииска да се прибера. Лекарят каза, че може.

— Лъжеш и го знаеш. Лекарите се тревожат. Децата са се побъркали. Полицията те търси. Защо е целият този театър?

— Омръзна ми в „Уитфийлд“. Хайде да влезем.

Влязоха в кухнята и Флори каза:

— Светни. Нищо не виждам.

— Харесва ми в тъмното, Флори. Освен това не искам Нинева да разбере, че съм тук.

Флори напипа ключа и светна в кухнята. Беше посещавала Лайза в „Уитфийлд“ и подобно на Стела и Джоуел се тревожеше заради външния й вид. Имаше известно подобрение, но тя въпреки всичко беше болезнено слаба, бледа и с хлътнали страни.