Джон Гришэм - Разплата

— Не може ли да я лекуват?

— Опитват се с много лекарства, но нито могат да обърнат хода на заболяването, нито могат да го спрат.

— Но тя е само на петдесет и две.

— Стара е за човек от рода ви.

Чудно, няма що!

— Не мога да повярвам, че изглежда толкова остаряла.

— Много е немощна, много е крехка, яде съвсем малко. Мисля, че сърцето й отслабва с всеки изминал ден. Може би ще я изпишат утре и би било чудесно, ако останеш през уикенда.

— Разбира се, няма проблем. И бездруго смятах да го направя.

— И трябва да поговориш открито със Стела.

— Повярвай ми, със Стела сме единствените в това семейство, които разговарят открито.

Линейка откара Флори у Туайла в събота сутрин и тя доста се оживи. Приготвиха си хубав обяд във вътрешния двор. Беше превъзходен пролетен ден, температурата се покачи до двайсет и пет-шест градуса и Флори страшно се радваше, че е жива. Противно на лекарските съвети, изпи чаша вино и изяде пълна чиния червен боб с ориз. Колкото повече говореше, ядеше и пиеше, толкова повече укрепваха силите й. Мисълта й стана по-остра, езикът й също, гласът й възвърна пълната си сила. Беше забележително възстановяване и Джоуел прогони мисълта за поредното погребение.

След дълга съботна дрямка той обиколи Френския квартал, който открай време харесваше, макар че се чувстваше самотен без Мери Ан. На Джаксън Скуеър гъмжеше от туристи, на всеки ъгъл имаше улични музиканти. Отби се в любимото си кафене, позира за лош карикатурен портрет, който му струваше един долар, купи евтина гривна за Мери Ан, послуша джаз пред един пазар и накрая отиде на пристана, където си намери пейка от ковано желязо и седна да гледа корабите, които пристигаха и заминаваха.

В писмата, които си пишеха всяка седмица, Джоуел и Флори спореха дали тя да присъства на дипломирането му в края на май. Три години по-рано, преди екзекуцията на баща му, когато в семейството цареше пълна бъркотия, Джоуел беше пропуснал годишната церемония във „Вандербилт“. Смяташе да пропусне и тази в Университета на Мисисипи, но Флори беше на друго мнение. Тримата бяха прекарали великолепно в „Холинс“ на дипломирането на Стела и щяха да присъстват на неговото дипломиране, поне според плановете на Флори.

Възобновиха спора в неделя сутрин на закуска във вътрешния двор. Флори настояваше да замине за Оксфорд за церемонията, а Джоуел твърдеше, че би било загуба на време, защото той няма да е там. Спореха съвсем добродушно. Туайла на няколко пъти завъртя безпомощно очи. Приятелката й нямаше да замине никъде, освен може би отново в болница „Мърси“.

Флори почти не беше спала през нощта и скоро отпадна. Туайла беше наела медицинска сестра, която я заведе в стаята й.

— Няма да бъде сред нас още дълго, Джоуел, нали разбираш? — прошепна тя.

— Не.

— Трябва да се подготвиш.

— Колко? Месец? Година?

— Можем само да гадаем. Кога завършваш?

— На дванайсети май. Дипломирането е следващата седмица, но ще го пропусна.

— Ами Стела?

— И нейната ваканция започва по това време.

— Предлагам веднага след това двамата да пристигнете тук и да прекарате колкото се може повече време с Флори. Добре дошли сте да отседнете в къщата.

— Благодаря.

— Всъщност останете цяло лято, ако искате, преди и след сватбата. Тя говори само за теб и Стела. Присъствието ви е важно.

— Много великодушно от твоя страна, Туайла, благодаря. Тя никога няма да се върне у дома, нали?

Туайла сви рамене и отмести поглед.

— Едва ли. Съмнявам се, че лекарите й ще се съгласят. Честно казано, Джоуел, тя и не иска да се прибира в близко време.

— Това го разбирам.

„Кресънт“ пътуваше два пъти дневно от Ню Йорк до Ню Орлиънс — изминаваше разстояние над две хиляди и двеста километра за трийсет часа. В два часа следобед на 4 май, четвъртък, Стела се качи на влака от Юниън Стейшън във Вашингтон и се настани на удобна седалка за пътуване, което щеше да се окаже всичко друго, но не и удобно. За да минава времето по-бързо, тя свали ръчния си часовник, опита се да дремне, после чете списания и един роман, хапна малко от закуските, които си носеше, и се постара да оправдае смисъла от пътуването. Директорката на „Сейнт Агнес“ не остана доволна от молбата й да замине. Вече беше отсъствала твърде много дни заради сложните си семейни проблеми, пък и, честно казано, занятията приключваха след седмица. Не можеше ли да почака?

Не, според госпожа Туайла нямало време за чакане. Наближавал краят на Флори. Да бъде при леля си беше по-важно от всякаква работа. Директорката прояви известно разбиране и реши, че ще обсъдят новия й договор по-късно. Учениците много обичаха Стела и тя не искаше да я изгуби.