Джон Гришэм - Разплата

Бъдещето на земята вече зависеше изцяло от Върховния съд на Мисисипи. Ако той потвърдеше присъдата на Ръмболд за правомерното прехвърляне на собствеността, Джоуел и Стела щяха да я запазят. Бърч Дънлап и вече неразделното му приятелче Ерол Маклийш щяха да бъдат принудени да нападнат единствено банковите сметки, селскостопанското оборудване, добитъка и автомобилите, за да изцедят каквото успеят. Но ако съдът отхвърлеше присъдата на Ръмболд, земята ставаше част от наследството на Пийт и обект на присъдата, издадена от съдебното жури. Щяха да изгубят всичко, включително дома си и покъщнината.

С помощта на Джоуел адвокат Уилбанкс обжалва решението на Пети апелативен съд пред Върховния съд на страната — пълна загуба на време. Все пак щеше да създаде работа на Дънлап и да спечели няколко месеца. Дънлап регистрира присъдата от 100 000 долара с вече начисляваните лихви при съответния служител в съда на окръг Форд. Уилбанкс изтича до канцлерския съд, събуди стария Ръмболд и подаде молба за съдебно разпореждане, което да попречи на Дънлап да заграбва имущество преди обжалването. След кратко и оспорвано изслушване Ръмболд отново отсъди в полза на семейство Банинг. Дънлап отправи молба до Върховния съд на Мисисипи за ускорено разглеждане. Уилбанкс се противопостави.

Джоуел следеше атаките и контраатаките от безопасното си убежище над гаража в Оксфорд. Срещу десет долара месечно той беше наел и гаража и с пикапа на баща си беше започнал тихомълком да пренася мебели от къщата на сигурно място там. Нинева не беше доволна, но нямаше думата.

В средата на май Джоуел и Флори се качиха на нейния линкълн и се отправиха на дълго пътешествие до Вирджиния. Настаниха се в хотел „Роуаноук“, където дадоха коктейл за Стела и приятелите й от „Холинс“. В един великолепен пролетен ден седяха сред други горди роднини и гледаха как Стела получава дипломата си по английска литература. На следващия ден, докато дамите пиеха чай на сянка, Джоуел натовари в колата кашоните и саковете от стаята й в общежитието. Когато натъпка всичко, капнал от умора, Стела се сбогува с любимото си училище и с приятелите си. Джоуел не беше виждал да се проливат толкова много сълзи дори на погребение.

Жените се настаниха на задната седалка и започнаха да му дават инструкции, тъй като багажът закриваше всичките му огледала, и тримата потеглиха на север. Три часа по-късно се изгубиха в Ричмънд, но пък се натъкнаха на ресторантче с чудесна скара в по-скромен квартал на града. Местните ги упътиха и след като се наобядваха набързо, тримата отново потеглиха към Вашингтон.

Мечтата на Стела все още беше да живее в Ню Йорк, да работи в списание и отделно от това да пише сериозна литература. За да я постигне обаче, й трябваше повече време, отколкото бе предвиждала. Трудно се намираше работа в издателския бранш, но всички училища имаха нужда от млади учители. „Сейнт Агнес“ в Александрия беше епископално девическо училище с пансион и й беше предложило договор като преподавателка по английски в девети клас и като възпитателка в пансиона. Докато двете с Флори пиеха чай с директорката, Джоуел пренесе багажа й в задушна стая в общежитието, още по-тясна от онази в „Холинс“.

От училището му позволиха да паркира колата на сигурно място. Срещу десет долара портиерът се съгласи да припалва двигателя от време на време. Тримата повикаха такси, прекосиха река Потомак и отидоха във Вашингтон. На Юниън Стейшън се качиха на влак за Ню Йорк.

Бяха решили да похарчат част от парите си, преди Бърч Дънлап и алчните му приятели да им отмъкнат каквото е останало. Вече не плащаха такси за образованието на Стела и тя имаше работа. На Джоуел му оставаше още една година, преди да се дипломира като юрист. Земята на Флори беше защитена от лешоядите, освен това тя имаше малко заделени пари. Лятото на 1949 г. може би щеше да е последното, в което са заедно, защо да не му се насладят изискано?

На пристанището в южната част на Манхатън се качиха на презокеански кораб за Лондон и прекараха две прекрасни седмици в отдих, четене и опит да забравят проблемите у дома. На борда на кораба Джоуел и Стела за пръв път забелязаха колко бавна е станала Флори. Както винаги, тя мъкнеше твърде тежко бреме, но досега бе успявала да е енергична и дейна. Сега обаче се задъхваше дори след кратко ходене. Беше само на петдесет, но остаряваше и изглеждаше изморена.

В Лондон останаха седмица в хотел „Сейнт Риджис“ и разгледаха забележителностите, а след това отпътуваха за Единбург, където се качиха на влака „Роял Скотстман“, за да прекарат няколко дни в планината. Когато им омръзна да посещават замъци, имения, исторически места и дестилационни фабрики, се върнаха в Лондон за още два дни и после заминаха за Париж.