Джон Гришэм - Разплата

Стела и Джоуел пиеха кафе във фоайето на хотел „Лютесия“, когато получиха новината. Флори не се чувстваше добре и беше решила да си почине сутринта, вместо да кръстосва града. Приближи се портиер, който връчи на Джоуел телеграма. Беше от Джон Уилбанкс. Върховният съд на Мисисипи беше отменил присъдата на Ръмболд със седем на два гласа. Прехвърлянето на собствеността на земята беше невалидно. Имотът оставаше част от наследството на баща им.

— Отменена и анулирана — невярващо прочете Джоуел.

— Какво означава това? — попита Стела.

— Означава край на делото. Върховният съд е на мнение, че Ръмболд греши, и е решил да приключи с този въпрос без повече изслушвания.

— А обжалване?

— Да, ще подадем ново обжалване до Върховния съд на САЩ и ще се опитаме да спечелим малко време. С Уилбанкс ще обсъдим обявяването на фалит.

Пиеха кафе и гледаха хората, които прекосяват луксозното фоайе.

— Ще те попитам нещо и искам да ми отговориш честно — каза Стела. — Това означава ли, че Джаки Бел и децата й може някой ден да живеят в нашата къща?

— Възможно е, но още не мога да го повярвам. В даден момент с Уилбанкс ще седнем с нейния адвокат и ще настояваме за споразумение.

— И как ще се получи?

— Ще им предложим пари.

— Нали вече опитахме?

— Така е, но те отхвърлиха предложение за двайсет и пет хиляди долара. Сега ще ни струва повече.

— Колко?

— Не знам. Трябва да видим колко е останало в банковите сметки и какъв заем можем да вземем срещу земята.

— Наистина ли искаш да я ипотекираш, Джоуел? Нали знаеш колко мразеше банките татко?

— Нямаме избор.

Върховният съд на Мисисипи смяташе, че поведението на Пийт е равносилно на измама в няколко отношения. Първо, след прехвърлянето на собствеността той беше продължил да ползва земята, като живееше на нея, обработваше я и печелеше. Второ, не беше получил нищо в замяна от децата си. Трето, прехвърлянето на собственост на членове от семейството винаги беше подозрително. И четвърто, когато беше подписал договора, беше имал основание да смята, че някой ден засегнати от действията му страни ще го съдят.

Джон Уилбанкс прочете десетина пъти мотивите на съда и реши, че логиката им е стабилна. Макар да беше безполезно, той подаде обжалване срещу решението към единствената инстанция, която му беше останала, Върховния съд на САЩ, но знаеше, че няма никаква вероятност делото да бъде допуснато за разглеждане. Уилбанкс се посъветва със свой близък приятел в Мемфис, който беше специалист по фалитите, и разговорът го обезсърчи. Обявяването на фалит на фермата щеше да бъде просто умна тактика за забавяне, но трудно щяха да постигнат успешен резултат.

Уилбанкс се върна в канцлерския съд за още едно съдебно разпореждане, с което да предотврати молбата за изземване на имуществото в очакване на резултатите от обжалванията, и разбира се, Ръмболд му го даде. Дънлап отново обжалва. Скоро обаче дори силно предубеден съдия като Ръмболд не можеше да отлага неизбежното.

След изслушването Дънлап самоуверено и сдържано си поговори с Уилбанкс и му направи предложение. Време беше да престанат да трупат адвокатски сметки и да се изправят пред очевидното. Обжалванията нямаше да свършат работа, обявяването на фалит също. Защо просто не прехвърлят на Джаки Бел земята, всичките 640 акра, плюс къщата заедно с мебелите? Ако семейство Банинг се съгласят на това, Джаки няма да предяви претенции към банковите им сметки.

Уилбанкс настръхна и докато се отдалечаваше, каза:

— Семейство Банинг по-скоро ще опожарят къщата и реколтата си, отколкото да подпишат такъв документ.

— Страхотно — изстреля в отговор Дънлап, — но те моля да напомниш на клиентите си, че палежът все още е престъпление, наказуемо с дълъг затвор.

Когато Джоуел и Флори пресякоха границата на Мисисипи в края на юли, памуковите поля привлякоха вниманието им както винаги и признаците не бяха насърчаващи. Проливните пролетни дъждове бяха забавили сеитбата, а през двата месеца, в които тримата се забавляваха в Англия и Европа, времето явно се бе оказало неблагоприятно. В хубава година памукът цъфтеше в началото на юли, а на Деня на труда вече беше висок до гърдите.

Реколтата се очертаваше като най-слабата от доста време, а когато наближиха окръг Форд, картината стана още по-тревожна. Нямаше цветове. Стеблата едва стигаха до коленете. В ниските места дъждът беше отмил цели акри.

Нинева им свари кана кафе и разпита как е минало пътуването им. Те я попитаха за времето и тя разказа най-подробно. След като заминали, валяло всеки ден, а дори да не валяло, било облачно. Памукът имаше нужда от много сухи дни и силно слънце, затова просто загиваше. Еймъс се бореше в зеленчуковата градина, но и неговите лехи раждаха много по-малко от обикновено.