Джон Гришэм - Разплата

Джоуел не се отказа да й отправя покани и най-накрая тя се съгласи на късна вечеря. Не среща, просто вечеря. Чакаха се по тъмно до старинната сграда, наречена Лицея, и отидоха с колата му в центъра на града. Паркираха пред универсалния магазин и повървяха малко до „Замъка“ — единствения ресторант, отворен до късно. Когато влязоха, Джоуел видя Уилям Фокнър на обичайната му маса — вечеряше сам и четеше списание.

Току-що беше излязъл „Натрапник в мрака“, четиринайсетият му роман. „Мемфис Прес-Симитър“ беше публикувал рецензия, която хем го хвалеше, хем го критикуваше, но по-важното бе, че според същия вестник филмовите права бяха продадени на „Метро Голдуин Майър“. Джоуел си купи книгата от малка книжарница в Джаксън, когато беше на посещение при майка си. В Оксфорд нямаше книжарница и местните жители не се интересуваха какво пише и издава техният прочут съгражданин. Общо взето, той не им обръщаше внимание, те на него също.

В хартиен плик Джоуел носеше две книги с твърди корици: „Натрапник в мрака“, чисто нова и още непрочетена, и пооръфания екземпляр на „Докато лежах и умирах“, който беше на баща му.

Ресторантът беше празен по това време, така че седнаха приемливо близо до Фокнър, без да нарушават уединението му. Джоуел се надяваше писателят да забележи ослепителната студентка и да пофлиртува, както беше склонен да прави, но той беше погълнат от четивото си. Не обръщаше внимание на нищо наоколо.

Поръчаха си студен чай и зеленчуково плато и разговаряха тихо в очакване на възможност. Джоуел беше на седмото небе, че се любува на красивото лице на момичето, за което мечтаеше, и че седи близо до Фокнър. Беше твърдо решен да го поздрави.

Когато изяде половината от печеното си пиле, писателят избута чинията настрани, хапна малко от ябълковия си сладкиш и извади лулата си. Озърна се и най-накрая забеляза Мери Ан. Джоуел развеселено наблюдаваше закъснялата му реакция и очевидния интерес. Фокнър я измерваше с поглед от глава до пети, докато пълнеше лулата си. Джоуел скочи на крака. Приближи се към него, извини се, че му се натрапва, и го помоли да подпише бащината му книга, която той също харесвал много, както и новия роман.

— Разбира се — учтиво отговори Фокнър, извади писалка от джоба на сакото си и взе двете книги.

— Аз съм Джоуел Банинг, студент по право тук.

— Приятно ми е да се запознаем, синко. А приятелката ти? — попита Фокнър и й се усмихна.

— Мери Ан Малуф, също студентка.

— Всяка следваща година ми изглеждате все по-млади.

Фокнър разгърна първата книга, написа само името си с дребни букви, затвори я, усмихна се, после подписа и втората.

— Благодаря, господин Фокнър — каза Джоуел.

И тъй като не му хрумваше нищо друго, а беше очевидно, че Фокнър няма да продължи разговора, той се отдръпна и се върна на мястото си. Не успя да се ръкува с писателя, който със сигурност нямаше да запомни името му.

Въпреки това Джоуел щеше да разказва за тази среща до края на живота си.

През ноември Бърч Дънлап подаде трета молба, през декември — четвърта. След като държа делото шест месеца, Абът Ръмболд сметна, че е време да отсъди. В решение, заемащо две страници, прецени, че прехвърлянето на собствеността върху земята от Пийт Банинг на децата му е законосъобразно, и попари надеждите на Джаки Бел.

Бърч го очакваше, подготви обжалването почти за една нощ, подаде го и изпрати делото в Джаксън, във Върховния съд на щата, който вече беше запознат с фактите.

През коледните празници Джоуел остана при Флори и ходеше в кантората на Уилбанкс да съставя досието в отговор на подаденото от Дънлап обжалване. Изчерпателното му проучване будеше тревога. Прецедентите бяха в полза на законовоустановеното предаване на собствеността върху земята между поколенията в едно семейство. Законът обаче не беше ясен по отношение на извършителите на престъпни деяния, които прехвърлят собственост, за да избегнат искове за обезщетение от страна на жертвите. Нямаше почти никакво съмнение, че баща му се е опитал да се отърве от земята, преди да убие Декстър Бел.

Докато часове наред се трудеше над проучването си, Джоуел често имаше чувството, че в стаята присъстват поколения негови предци. Те бяха разчистили земята, бяха я изтръгнали от пустошта, бяха я разорали с волове и мулета, бяха губили реколти, съсипани от наводнения и вредители, бяха разширявали имота си при възможност, бяха вземали заеми, бяха преживявали трудни години и бяха изплащали задълженията си след хубави реколти. Всички те бяха родени и умрели на тази земя, а сега, след повече от век, всичко се свеждаше до Джоуел и до неговите правни умения.