Джон Гришэм - Разплата

Пресуши чашата си, запъти се към перона и я видя отново. Приближи се с надеждата тя да пътува с неговия влак. Така се оказа. Той забеляза как няколко мъже я оглеждат. Качи се след нея и успя да седне на съседното място. Без да й обръща внимание, разгърна списание и забоде нос в него. Лактите им почти се допираха и той я огледа крадешком, когато влакът потегли рязко. Имаше нещо екзотично в произхода й и резултатът беше изумителен. Джоуел за пръв път виждаше толкова красиво лице. Тя четеше книга с меки корици и се държеше, като че ли е сама във влака. Той допусна, че е защитна реакция. Сигурно мъжете започваха да я преследват още щом прекрачеше прага на дома си.

Когато излязоха от Вашингтон и стана по-топло, Джоуел се изправи и свали якето си. Тя вдигна очи. Той се усмихна, тя не. Джоуел седна и попита:

— Закъде пътувате?

Последва усмивка, от която коленете му омекнаха.

— За Джаксън.

На юг имаше няколко места с това име и, за късмет, всички бяха поне на хиляда и петстотин километра разстояние. Ако извадеше късмет, щеше да седи до нея с часове.

— В Мисисипи ли?

— Да.

— Познавам това място. От там ли сте?

— Не, от Билокси съм, но ще остана една-две нощи в Джаксън.

Мек и топъл глас, акцент от Южното крайбрежие. За останалите части на Мисисипи крайбрежието беше друг свят. Силно католическо, с италианско, испанско, креолско, индианско и африканско влияние, то беше място, където се смесваха култури и където живееха много италианци, югославяни, ливанци, китайци и както винаги, ирландци.

— Харесвам Джаксън — каза той, макар да беше вярно само отчасти, но беше негов ред да каже нещо.

— Не е лош — съгласи се тя. Беше свалила романа — недвусмислен знак, че й се говори с него. — Къде ходите, когато сте там?

В близката лудница, защото майка ми е затворена в нея. Щеше да й каже малкото си име, но не и фамилията. Това пък беше неговата защитна реакция.

— Има една тайна кръчма зад хотел „Хайделберг“, която много ми харесва. Аз съм Джоуел.

— Аз съм Мери Ан. Малуф.

— Откъде е това име?

— Баща ми е ливанец, а майка ми е ирландка.

— И доминантните гени печелят. Красива си.

Джоуел не можеше да повярва, че го е казал. Ама че глупак!

Тя отново се усмихна и сърцето му спря.

— Закъде пътуваш? — попита го.

— Ще сляза в Мемфис. — Или ще се возя на този влак до Марс и обратно, ако останеш тук. — Отивам в Оксфорд. Следвам право в Университета на Мисисипи.

Една от причините да остане да следва право беше, че момичетата обичаха да си приказват с млади мъже, които се канят да станат адвокати. Като първокурсник Джоуел бързо беше усвоил този номер и го използваше винаги когато е уместно.

— Откога следваш там? — попита тя.

— Ще бъда във втори курс.

— Не съм те виждала.

— Къде?

— В кампуса. И аз ще бъда във втори курс право наесен.

В университета имаше четири хиляди студенти и само петнайсет процента бяха жени. Как не я беше забелязал? Джоуел се усмихна и каза:

— Светът е малък. А студентите по право се надушват.

Не можеше да повярва на късмета си. Щеше да е близо до нея не само през следващите десет часа, но и през следващите няколко месеца в кампуса. За един кратък миг имаше повод да се усмихне.

— Какво те отведе във Вашингтон? — попита тя.

— Помагах на сестра ми да се настани, ще работи там през лятото. Ние сме от градче близо до Оксфорд. А теб?

— Бях при годеника си. Работи за една сенатска комисия.

Въодушевлението му внезапно секна. Надяваше се да не се е намръщил, да не е направил гримаса и да не е добил печален вид. Надяваше се да е запазил дружелюбното си изражение и да изглежда изпълнен с разбиране, но едва ли бе успял при такава катастрофа.

— Много хубаво — успя да смотолеви той. — Кога е големият ден?

— Не сме решили. След като завърша. Не бързаме.

След като вероятността за романтика и общо бъдеще отпадна, двамата се разговориха за плановете си до края на лятото, за университета, за Юридическия факултет и какво се надяват да правят, след като завършат. Колкото и прекрасна да беше тя, Джоуел накрая изгуби интерес и заспа.

След като Ръмболд държа делото три месеца, без да каже нито дума, Бърч Дънлап предприе мерки, макар че маневрата му не беше особено резултатна и целеше единствено да злепостави съдията от канцлерския съд. В началото на септември той изпрати молба до Върховния съд на щата да нареди на Ръмболд да издаде присъда до трийсет дни. Правилата не допускаха подобна молба, дори не я споменаваха, и Дънлап го знаеше. В нея той обвиняваше Ръмболд в предубеденост и настояваше съдията да си направи отвод. Обобщаваше свидетелските показания и доказателствата, представени на процеса, продължил броени часове. Прекрасно излагаше законовата страна на нещата, изразяваше се директно и просто и накрая обобщаваше с думите: „Графикът на канцлерския съд не е натоварен. Дори бегъл преглед ще покаже, че заетостта на съдията не е непосилна. Немислимо е толкова мъдър, уважаван и опитен юрист като почитаемия Абът Ръмболд да не може да вземе решение по това дело и да издаде присъда в рамките на няколко дни. Закъснение от три месеца не е справедливо за страните по делото. Отложеното правосъдие е отказ от правосъдие“.