Джон Гришэм - Разплата

Джон Уилбанкс се възхити на дързостта на Дънлап и оцени замисъла му като блестящ. Върховният съд на Мисисипи щеше да отхвърли молбата му без коментар, но тя щеше да послужи като необичайно предупреждение, че в едно важно дело в окръг Форд вероятно има местни задкулисни игри. Уилбанкс подаде обяснение от една страница, в което напомняше на съда, че процедурните правила не предвиждат такива молби, нито позволяват на адвокатите да създават нови правила по собствено усмотрение.

Върховният съд не обърна внимание на молбата и отказа да я удостои с отговор.

Един месец по-късно старият Ръмболд продължаваше да мълчи и Дънлап подаде нова молба, същата като предишната. Отговорът на Джон Уилбанкс включваше напомняне, че самоволните молби на Дънлап натоварват страните по делото с ненужни служебни такси. Дънлап отвърна на удара. Уилбанкс отговори. Върховният съд на щата изобщо не беше доволен. Ръмболд продължаваше да дреме.

В сряда Джоуел имаше лекции само сутринта и после се прибираше в Клантън. Мариета сготвяше нещо вкусно и двамата с леля Флори обядваха на задната веранда на фона на птичето цвърчене. Земята отвъд птичарника беше засята с памук, а брането щеше да започне скоро, веднага щом се позахлади. Двамата си говореха все едно и също — за Стела, за Лайза и за Юридическия факултет, — но не отваряха дума за съдебните дела и за правните си проблеми. Никога не споменаваха вероятността да изгубят земята.

След дълъг обяд Джоуел се отбиваше вкъщи да види как са Нинева и Еймъс и да се увери, че нищо не се е променило. Не беше. Обикновено се виждаше с Бюфорд да обсъдят памуковата реколта. Накрая отиваше в града, където паркираше на сянка и влизаше в кантората на Уилбанкс да поработи няколко часа. Джон и Ръсел му възлагаха да проучва дела и да пише досиетата им през свободното си време в университета. Късно следобед пийваха по един бърбън на терасата, после Джоуел натоварваше папките в колата си и се връщаше в Оксфорд.

След няколко опита да спи в къщата си той осъзна, че не може. Там беше твърде тихо, самотно и потискащо. Имаше много снимки на семейството от по-щастливи времена и безброй спомени. На стената до бюрото в кабинета висеше голяма снимка на баща му, направена в деня на дипломирането му в „Уест Пойнт“. Джоуел обичаше да я гледа, откакто се помнеше. Сега сърцето му се късаше и той просто не можеше да вдигне очи към нея.

Със Стела обсъдиха дали да не махнат всички снимки, книги и медали, да ги приберат в кашони и да ги дадат на склад, но не намериха сили. Освен това се надяваха майка им да се върне някой ден, а спомените може би щяха да са важни за нея.

И така, красивата им къща остана печална, тъмна и пуста, само Нинева я прекосяваше всеки ден, обираше прах тук-там и не правеше почти нищо друго.

При всяко посещение във фермата Джоуел бързаше да си тръгне час по-скоро. Животът му в нея никога нямаше да бъде същият. Баща му беше мъртъв. Бъдещето на майка му беше неясно. Стела се стремеше към светлините на големите градове на север и към живот далече от окръг Форд. Братята Уилбанкс сериозно му намекваха да се присъедини към кантората, след като се дипломира, но това нямаше да стане. В Клантън той винаги щеше да си остане „момчето на Пийт Банинг“, синът на човека, когото бяха изпържили на електрическия стол в главната съдебна зала.

Наистина ли очакваха Джоуел да практикува право в съдебната зала, където беше екзекутиран баща му? Наистина ли очакваха той да води нормален и успешен живот в град, където половината жители смятаха баща му за хладнокръвен убиец, а другата половина подозираха, че майка му е кръшкала със свещеника?

Клантън беше последното място на света, където той би живял.

Билокси, от друга страна, изглеждаше обещаващо. Джоуел не следеше Мери Ан Малуф, но разузна кое е нейното общежитие и учебната й програма. Въоръжен с тази информация, той два-три пъти успя да се натъкне на нея в кампуса. Срещите явно й бяха приятни. Понякога я наблюдаваше отдалече и се дразнеше колко много други момчета правят същото. Когато отборът на Кентъки пристигна в града за футболен мач на 1 октомври, Джоуел я покани да отидат заедно. Тя отказа и му напомни, че е сгодена. Годеникът й също бил завършил техния университет и още имал приятели тук. Не бивало да я виждат с друг.

Не каза, че не иска да се среща с него, а само че не бива да я виждат с друг. Джоуел забеляза съществената разлика. Отговори, че не е честно толкова красива студентка в смесен университет да ограничи социалния си живот само до годеника си, който със сигурност се забавлява прекрасно във Вашингтон. Попита я защо не носи годежен пръстен. Нямала.