Джон Гришэм - Разплата

Предците му почиваха в семейното гробище под редиците плочи. Дали духовете им го наблюдаваха и се молеха той да победи?

Тези въпроси бяха тежко бреме и докато Джоуел работеше, коремът му беше свит на топка. Семейството му беше изтърпяло предостатъчно унижения. Загубата на земята щеше да ги преследва до гроб.

Освен това му тежеше очевидната истина, че той и Стела разчитат на приходите от нея вече толкова години. Искаха да градят кариера и да постигнат успех, но бяха отраснали с убеждението, че семейната ферма винаги ще ги подпомага. Знаеха, че има добри и лоши години, богата реколта и наводнения, подеми и спадове на пазара и че нищо не е гарантирано. Но земята им беше необременена от дългове и поради това се справяха и при слаба реколта. Щеше да им бъде трудно да се примирят със загубата й.

А и майка му все по-често говореше как ще се прибере у дома, как ще възобнови живота си във фермата. Твърдеше, че Нинева й липсва, в което Джоуел се съмняваше. Но й липсваха навиците, градината, конете, приятелите. Ако всичко това изчезнеше, ударът щеше да е катастрофален. При всяко негово посещение д-р Хилсабек го разпитваше за делата, за обжалванията и за цялата съдебна бъркотия, която му беше непонятна.

Джоуел проучваше и пишеше. Джон Уилбанкс преглеждаше съставените документи, редактираше ги и ги коментираше. Подаде адвокатското досие на 18 януари и играта на изчакване започна. Върховният съд можеше да разгледа делото след три месеца, а можеше да го остави и за след година.

Следобед Джоуел събра документите, разчисти бюрото си и подреди малкия кабинет, където беше прекарал толкова много часове. Вече се беше сбогувал с Флори и смяташе да се върне в Оксфорд тази вечер. Започваше четвъртият семестър от следването му по право. Той излезе на терасата при Джон Уилбанкс за едно питие. Беше необичайно топло за сезона, направо пролет.

Джон запали пура и протегна кутията към него, но той отказа. Пиеха „Джак Даниълс“ и говореха за времето.

— Съжалявам, че заминаваш, Джоуел — каза Уилбанкс. — Приятно ни е да си в кантората.

— И на мен ми е приятно — увери го Джоуел, макар да не беше съвсем вярно.

— Бихме искали през лятото отново да стажуваш.

— Благодаря, признателен съм ви.

Не смяташе да се връща през лятото нито следващата, нито по-следващата година, но беше твърде рано да осведомява Джон Уилбанкс.

— Мога да уча и през лятото, за да завърша следващия декември.

— Защо бързаш? Порадвай се на студентския живот, синко.

— Омръзна ми. Искам да започна да работя.

— Е, надявам се да обмислиш и нашето предложение.

Какъв смисъл да увърта? Баща му никога не говореше със заобикалки и всички ценяха прямотата му. Джоуел отпи от уискито си и каза:

— Господин Уилбанкс, не съм сигурен, че мога да практикувам право в Клантън. Погледна ли този съд, а е трудно да не го забележи човек, мисля за последните мигове от живота на баща ми. Спомням си как спокойно мина по улицата сред хората и ветераните от войната, дошли да го почетат, да го подкрепят, как влезе в сградата и се качи по стълбите, за да посрещне смъртта си. Неговият дълъг път към гроба. И когато вляза в тази съдебна зала, си представям само едно — как връзват баща ми за стола.

— Разбирам, Джоуел.

— Сигурен съм, че никога няма да мога да излича от съзнанието си това. Как бих могъл да представлявам клиенти в тази зала?

— Разбирам.

На 28 март, тринайсет месеца след процеса в Оксфорд, Пети районен апелативен съд в Ню Орлиънс потвърди обезщетението от 100 000 долара за причинена смърт. Мотивите на съда бяха кратки и единодушни. Съдиите бяха смутени от размера на обезщетението, но не проявяваха никаква симпатия към интересите на заможен човек, който така безочливо е убил собствения си свещеник. Престъплението беше предумишлено. Семейството на жертвата беше пострадало сериозно. Съдебни заседатели бяха разгледали делото, изслушали свидетелите, прегледали документите и провели надлежно обсъждане. Съдиите от Апелативния съд не бяха склонни да наложат своето мнение над това на съдебните заседатели. Присъдата беше потвърдена изцяло.

Решението беше съкрушително за семейство Банинг. Братята Уилбанкс и Джоуел бяха убедени, че присъдата ще остане и след обжалването, но със сигурност ще бъде намалена. Петдесет хиляди долара наказателно обезщетение беше нечувана сума. Предвид стойността на земята на Пийт и на другото му имущество можеше да се очаква изплащането на обезщетение от порядъка на 50 000 долара. Собствениците на земята можеха да заемат тази сума срещу ипотека и да изпълнят съдебното разпореждане. Но наложеното задължение от 100 000 долара изглеждаше неизпълнимо.