Джон Гришэм - Разплата

— Приема се — гръмко оповести Ръмболд. — Не виждам връзката.

— Няма значение — промърмори Дънлап.

На Джоуел му идеше да се ухили — едно на нула за мен, — но си остана намръщен. Дънлап попита:

— Преди баща ви да ви прехвърли имота през септември четиридесет и шеста, той обсъди ли с вас намерението си?

— Не.

— Обсъди ли го със сестра ви?

— Трябва да попитате нея.

— Вие не знаете ли?

— Според мен не я е питал, но не съм напълно сигурен.

— Къде бяхте на тази дата?

— В колежа.

— А къде беше сестра ви?

— В колежа.

— След тази дата баща ви обсъждал ли е с вас прехвърлянето?

— Едва в деня преди смъртта си.

— А кога беше той?

Джоуел се поколеба, прокашля се и отговори бавно и силно:

— Баща ми беше екзекутиран в тази съдебна зала на десети юли миналата година.

След тази кратка драматична сцена Дънлап посегна към една папка и започна да вади разни документи. Едно по едно подаваше на Джоуел копия от стари завещания, подписани от предците му, и го молеше да потвърди достоверността на всяко. Всички те вече бяха включени като доказателства, но Дънлап се нуждаеше от показания на живо, за да подкрепи позицията си. Намеренията му бяха ясни, а доводите му — обосновани: семейство Банинг добросъвестно е предавало земята от поколение на поколение чрез старателно изготвени завещания. Пийт беше станал собственик на 640 акра и на къщата през 1932 г., след смъртта на майка си. Тя ги беше придобила три години по-рано, когато бе починал съпругът й. Бавно и прилежно Джоуел описваше как се е предавала собствеността и разкриваше част от историята на рода си. Познаваше я добре и буквално беше наизустил старите завещания. Мъжете от всяко поколение бяха умирали първи — и то обезпокоително млади — и бяха завещавали земята на съпругите си, нито една от които не се беше омъжила повторно.

— Значи баща ви е първият човек в рода, който пренебрегва съпругата си в полза на децата си, така ли е?

— Точно така.

— Не ви ли се струва необичайно?

— Господине, не е тайна, че майка ми има известни проблеми. Предпочитам да не навлизам в тази тема.

— И не съм ви молил.

Часовете се нижеха и Дънлап постепенно доказваше тезата си. Прехвърлянето на собствеността от Пийт будеше подозрение на много нива. Джоуел, Стела, Флори и дори Джон Уилбанкс тайно си признаваха, че Пийт е подписал договора, за да предпази земята си, докато е планирал убийството на Декстър Бел, и това ставаше очевидно.

На обед нямаше повече свидетели. Адвокатите направиха кратки изявления и Ръмболд обяви, че ще издаде присъда „в бъдеще“.

— Кога да я очакваме, господин съдия? — попита Дънлап.

— При мен няма крайни срокове, господин Дънлап — сряза го Ръмболд раздразнено. — Ще прегледам документите и бележките си и ще издам присъдата, когато му дойде времето.

Пред публика Дънлап определи някаква граница.

— Е, господин съдия, не би следвало да отнеме много време. Делото продължи по-малко от четири часа. Фактите и проблемите са ясни. Защо да има забавяне?

Страните на Ръмболд пламнаха и той посочи Дънлап с кривия си пръст.

— Аз се разпореждам тук, господин Дънлап, и не се нуждая от съвета ви как да си върша работата. Казахте предостатъчно.

Дънлап знаеше онова, което бе известно на всички местни адвокати. Ръмболд можеше да протака решението по дадено дело цяла вечност. Правилата не налагаха срокове и Върховният съд на щата, който винаги включваше в състава си няколко бивши канцлери, не му се месеше в работата.

— Край на заседанието — отсече Ръмболд, изгледа гневно Дънлап и удари с чукчето си.

Джаки Бел и Ерол Маклийш напуснаха съдебната зала, без да разменят нито дума с никого, и се запътиха право към колата. Отидоха в къща на няколко километра от града и обядваха с нейната най-близка приятелка от времето, когато бе живяла в Клантън. Майра беше източник на клюки и информация кой какво казал в църквата и в града и никак не харесваше новия свещеник, заместника на Декстър. Малцина в църквата го харесваха и тя разполагаше със списък от оплаквания. Истината беше, че Декстър липсваше на всички дори сега, почти две години след смъртта му.

Майра не харесваше и Ерол Маклийш. Очите му шареха, ръкостискането му беше меко и успяваше неусетно да манипулира Джаки. Макар да беше адвокат, да притежаваше имоти и да се перчеше, че има пари, Майра подозираше, че истинската му цел са приятелката й и онова, което тя ще успее да измъкне от семейство Банинг.