Джон Гришэм - Разплата

— Да не предлагате аз да опитам?

— Не. Било е толкова ужасяващо, че тя едва ли някога ще го обсъжда. А докато го носи скрито дълбоко в себе си, състоянието й много трудно ще се подобри.

— Смятате ли, че е свързано с Декстър Бел?

— Да. Иначе защо баща ти ще постъпи по този начин?

— Това е големият въпрос. Винаги съм предполагал, че е бил Бел, но загадката е как баща ми е узнал техните тайни. Сега той е мъртъв, Бел е мъртъв, а майка ми не говори. Май сме в задънена улица, докторе.

— Така изглежда. Питал ли си хората, които работят за семейството ви?

— Всъщност не. Нинева е у нас открай време и не пропуска почти нищо. Но е предана до смърт и никога не би проговорила. На практика отгледа мен и Стела, добре я познаваме. Тя умее да мълчи.

— Дори ако така ще ни помогне?

— Как да ни помогне?

— Може би знае нещо, видяла е нещо, чула е нещо. Ако ти се довери, а ти се довериш на мен, може и да получа шанс да предизвикам Лайза. Бих могъл да я шокирам и това да се окаже хубаво. Тя трябва да бъде предизвикана. Затънали сме в коловоз, Джоуел, а нещата трябва да се променят.

— Може би си струва да опитаме. Нямаме нищо за губене.

Минаха покрай възрастен господин, приведен в инвалидна количка под сянката на един бряст. Изгледа ги подозрително, но нищо не каза. И двамата кимнаха, усмихнаха се и Хилсабек го поздрави: „Здравей, Хари“. Хари не отговори, защото не беше говорил от десет години. Джоуел също често го поздравяваше. Тъжното бе, че вече знае имената на мнозина от постоянните обитатели на Сграда 41. Горещо се молеше майка му да не стане една от тях.

— Има и още нещо — каза Хилсабек. — Появи се ново лекарство, което се казва торазин и постепенно се налага на пазара. Антипсихотично средство за лечение на шизофрения, депресия и още няколко психични разстройства. Мисля, че Лайза е подходяща за него.

— Искате одобрението ми ли?

— Не, само те уведомявам. Ще започнем следващата седмица.

— Имали странични ефекти?

— Засега най-често е напълняване, което в нейния случай е добре дошло.

— Тогава да действаме.

Приближиха се до брега на малко езеро и си намериха пейка на сенчесто и прохладно място. Седнаха и загледаха как няколко патици се плъзгат по водата.

— Говори ли често за завръщане у дома? — попита Джоуел.

Хилсабек се позамисли и дръпна от лулата си.

— Не всеки ден, но определено мисли за това. Лайза е твърде млада, за да стане постоянен обитател тук, затова я лекуваме и се надяваме един ден да оздравее и да я изпишем. Не го обсъжда, но като нас допуска, че този ден ще настъпи. Защо питаш?

— Защото домът ни вероятно е застрашен. Споменах ви, че семейството на Декстър Бел ни съди за обезщетение. Току-що изгубихме първото дело. Ще обжалваме, после ще обжалваме отново и ще се борим докрай. Задава се и второ, което също може да изгубим. Възможно е да има запори, присъди, съдебни разпореждания и дори да обявим фалит. Предстоят още много правни ходове, но съществува реална възможност, когато всичко приключи, да изгубим фермата.

— И кога ще приключи всичко?

— Трудно е да се каже. Няма да е тази година, вероятно следващата. Но до две години всички съдебни дела и обжалвания би трябвало да са минали.

Хилсабек чукна лулата си в ръба на една пейка и изстърга изгорелия тютюн. Сръчно напълни чашката от една торбичка, драсна клечка кибрит, запали тютюна и дръпна продължително. Накрая каза:

— Това ще е катастрофа за нея. Тя мечтае да си бъде у дома с теб и Стела. Говори как ще работи в градината с Еймъс, как ще язди конете си, ще носи цветя на гроба на баща ти, ще готви и ще прави консерви с Нинева. — Последва още едно продължително всмукване. — Къде ще отиде?

— Нямам представа, докторе. Още не сме го обсъждали. Не гледам толкова напред. Имаме добри адвокати, но същото важи за семейството на Декстър Бел. А освен добри адвокати на тяхна страна са фактите и законът.

— Ще бъде пагубно, просто пагубно. Не мога да си представя как ще лекувам Лайза, ако тя знае, че дома й вече го няма.

— Е, засега просто задръжте информацията за себе си. А междувременно ние ще се борим в съда.

В петък сутринта, когато трябваше да бъде в Оксфорд, Джоуел се събуди рано в собственото си легло, бързо отиде в кухнята, сложи кафето, изкъпа се, облече се и вече седеше на масата с чашата си, когато Нинева пристигна точно в седем.

Поздравиха се и Джоуел каза:

— Седни да пием кафе, Нинева. Трябва да поговорим.

— Не искаш ли закуска? — попита тя и взе една престилка.