Джон Гришэм - Разплата

— Колата му, понтиак от трийсет и девета, на стойност шестстотин долара.

Джоуел се размърда, като се замисли за евентуалната загуба на колата, която караше от миналото лято.

Флори продължи показанията си. Имуществото включваше два трактора „Джон Диър“, няколко ремаркета и плугове и различно друго селскостопанско оборудване, оценени общо на 9000 долара. Беше си истинска ферма с обичайните прасета, кокошки, крави, кози, мулета и коне, а търговски агент беше оценил животните на 3000 долара.

— Плюс-минус едно-две пилета — опита се да остроумничи Флори. — И това е всичко. Освен ако не искате ботушите и бельото му.

Обясни, че Пийт не е дължал пари преди смъртта си.

— А каква е стойността на имението на Банинг? — гръмко попита Данлъп.

Джон Уилбанкс скочи на крака и изръмжа:

— Възразявам, господин съдия. Къщата не е отделно от земята, а земята е собственост на децата. Вече сме водили този спор.

— Така е — съгласи се съдия Стратън, видимо ядосан на Дънлап, който промърмори нещо от рода на: „Оттеглям въпроса си“.

Оттеглена или не, думата „имение“ остана да виси във въздуха. Когато Флори слезе от свидетелското място, Джоуел погледна към съдебните заседатели и израженията им не му донесоха утеха. Богаташът, живял в имение, беше убил скромен Божи служител и сега трябваше да бъде въздадена справедливост.

Обикновено при съдебните дела за обезщетение защитата оспорваше отговорността с цяла поредица свидетели, които твърдяха, че смъртта не е причинена от обвиняемия или че жертвата поне отчасти е отговорна за смъртта си поради собственото си нехайство. Но не и при делото „Бел срещу наследството на Банинг“. Джон Уилбанкс не можеше по никакъв начин да предизвика и най-слабо съмнение относно причините за смъртта, а опиташе ли се да направи нещо толкова неубедително, рискуваше да изгуби и малкото доверие, с което се ползваше.

Вместо това той предпочете да стъпва на пръсти около причинената смърт и щетите и да понамали присъдата. Призова единствения си свидетел, друг икономист, този път от Калифорния. Уилбанкс вярваше в старата максима, че поне с оглед на съдебния процес колкото по-отдалече идва едно вещо лице, толкова по-голяма тежест имат показанията му.

Свидетелят се казваше д-р Сатърфийлд и преподаваше в Станфорд. И той беше автор на книги и постоянно даваше показания. Същината на показанията му се свеждаше до това, че общата сума на бъдещите приходи на Декстър Бел, независимо коя цифра ще приемат съдебните заседатели, трябва да бъде съществено намалена, за да се получи достоверна представа за сегашната им стойност.

С помощта на цветна диаграма той се постара да обясни на съдебните заседатели, че например 1000 долара, плащани ежегодно в продължение на десет години, дават обща сума от 10 000 долара. Просто изчисление. Ако обаче 10 000 долара бъдат предоставени накуп сега, получателят им ще може да ги инвестира и евентуалните му приходи ще бъдат много по-големи. Поради което е основателно обезщетението да бъде съществено намалено.

Д-р Сатърфийлд обясни, че този метод се прилага от много съдилища в цялата страна в подобни случаи. Намекна, че може би Мисисипи малко изостава, което не се понрави на заседателите. Изводът му беше, че когато се приложи „по-вероятен процент инфлация“, се получава цифрата от 41 000 долара неполучени очаквани приходи за семейството на преподобния Бел.

Джон Уилбанкс смяташе, че ще се справят при присъда под 50 000 долара. Можеха да ипотекират земята. Повечето фермери и бездруго бяха обременени с дългове, а с усърдна работа, хубаво време и изгодни цени семейство Банинг щяха да успеят да изплатят ипотеката. Уилбанкс разчиташе и на традиционния консерватизъм на съдебните заседатели от провинцията. Хора, които нямат почти никакви излишни средства, трудно присъждат големи суми на други хора.

По време на кръстосания разпит Бърч Дънлап поде спор с д-р Сатърфийлд за неговите изчисления и след минути настана всеобщо объркване относно настоящата стойност, дисконтираната стойност, темповете на инфлацията и структурираните плащания. Най-объркани бяха съдебните заседатели и докато ги наблюдаваше, Джоуел си даде сметка, че точно това цели Дънлап — да размъти водата.

Късно следобед, след като показанията приключиха и адвокатите сложиха край на исканията и юридическите маневри, Бърч Дънлап стана, за да се обърне към съдебните заседатели. Без бележки и уж без предварително обмисляне той говори колко сериозно престъпление е да причиниш смърт умишлено, не по непредпазливост. На всекиго се случва да прояви непредпазливост, затова е разбираемо защо се случват нещастни случаи. Всички сме хора. Само че това не е нещастен случай. Това е старателно планирано, предумишлено и хладнокръвно убийство. Смъртоносно нападение над невъоръжен човек от войник, който умее да убива.